Исках през ключалката да надникна | Поезия

Исках през ключалката да надникна
(да, знам, доста съм любопитна)
тайните ти да открия и разбера.
(да, няма как да се спра)
Знаех, че вътре ще открия нещо ново.
(да, нещо повече от празно слово)
Окото си до дупчицата долепих
(да, доста от твойта болка попих)
и вторачих се напред - в синевата.
(да, като небето беше синя ти душата)
Облаци там често се събираха,
(но бързичко виждах, че се скриваха)
слънце грееше през зима и есен
(да, бодри птички пееха омайна песен)
Но потърсих нещо друго да открия,
(защо ли нещо ме накара да се свия?!)
в безоблачното небе на твоя ден
(защо ли нямаше и следа от мен...)
Натъжих се и от ключалката се отдръпнах
(като си помисля как плаках и тръпнах)
Тогава нечия ръка на рамото си почувствах
(да се обърна страшно много се страхувах)
- Защо не влезеш? Навън ли ще стоиш?
(ти не виждаше как мечтите ми рушиш)
- Благодаря покорно, но за мене няма място там.
(как да има, аз какво ли толкоз мога да ти дам?)
- Подай ръка! Ела, не ме ли чуваш?!
(колко си жесток, с мен така да се шегуваш)
- Ела и свойто царство посети, огрей го със слънчеви лъчи!
(не можех да повярвам, той ме гледаше с влюбени очи!)
- Ти си тази, която простора ми откри!
(колко съм щастлива не знаеш ти! )
Подадох ръката си доверчиво, като дете
(истински повярвах в неговото сърце)
и той отвори ми вратата на своята душа.
(да, той пожела с мен да сподели една съдба)
Тъй красиво бе там, като в древен храм
(докосна ме и ме помоли да не го оставям сам)
Аз устните си до неговите долепих
(прости, че от тебе любовта си крих )
Прошепнах му: "Завинаги ще съм до теб помни!"
(и наистина вече до ключалката не се приближих)
Моята душа с твоята в едно се сля
(не можех и не исках да я спра ...)
Вече прекрачих онази врата ...