До един Ангел

Не плачи... Има ли смисъл? Не тъжи... Защо да те боли? Не мисли.... Защо да полудяваш? Сърцето спира да тупти... Въздухът започва да гори... Боли.... Защо боли толкова? Крещи... Да крещи... Но не мога.. Всичко запечатано е вътре в мен и трябва там да стои.... Сякаш губиш частичка от себе си... И започваш да умираш... Бавно, но сигурно.... Да, мъчително е... Не си ли свикнала на болката? Тя е станала твоята сестра... Всичко започва да губи смисъл... Но нали любовта ражда смисълът? А когато изгубиш смисълът в любовта... Какво става тогава... ? Тогава душата ти започва да увяхва... Не искам да увехне... Не искам да го загубя... Не искам да страдам.... Не искам да сме разделени... Не искам да плачем безпаметно и немощно.. Не искам да се предадем... Не искам повече болка... Повече сълзи... И само спомени... Не искам да го изгубя... Изгубя ли го... Губя и сърцето си с него.. И надеждата и любовта... И мечтите си.... Той е моята мечта... Той е моето сърце... Той е въздухът които дишам, слънцето, което гали кожата ми и се усмихва всяка сутрин.. Той е образът в съзнанието ми, той е любовта в сърцето ми.... Той е дъждът, който целува тялото ми... Той е искрицата в очите ми... Изгубя ли го губя себе си... Без него аз съм нищо...

Болката става все по-голяма, сила за живот вече няма…Отиде си от живота ми внезапно и неусетно, както се и появи и ми открадна сърцето... Изгубих те и умря всичко в мен, няма вече светъл ден. Вземи ми всичко, не искам да се влюбвам вече…нека ме боли…мисълта, че ти ще си щастлив ще ме крепи …Ти бе моят Ангел в нощта, мойта светлина в мрака, моята утеха и любов, моята надежда и несбъдната мечта…Намерих те и те изгубих…ти просто отлетя, оставяйки в мен болезнена следа. Сърцето ми кърви, оставам без надежда, сълзи се сипят, болката не изчезва...
Душата ми умира, без да ти дава любов тя не може да живее…