Любовта понякога е несправедлива

Тя го обичаше вече три години. Обикна го от първия миг в който видя прекрасните му сини очи. Тя го срещна онзи тъжен ден, когато нищо не й вървеше. Беше много разстроена, но щом го видя в двора на училището с приятелите му се влюби на мига и забрави за всичко на света.

Това беше в началото на август, а на 15 септември, щом влезе в новия си клас, тя го видя и усети как сърцето и започва да бие лудешки и, о Боже, какво съвпадение, той също я забеляза. Разговориха се, отначало бе само "Здравей!" и "Чао!", но после това прерастна в приятелство. Той започна да й доверява тайните си, да иска съвети и помощ от нея. А тя все така и не събра смелост да му признае. Това ще стане най-голямата грешка на живота й, но тя ще го разбере твърде късно, а може би дори няма да успее.

Три години те бяха най-добри приятели. Но на всяко нещо, особенно ако то е хубаво, му идва края. Оставаха само няколко седмици до абитюренския бал. Всички, макар че не й го признаваха, бяха на нерви. Едно междучасие както винаги, те седяха заедно на една пейка и разговаряха. Дискусията беше на тема..., хм той неочакванно засегна темата, болезнената тема, с кой да отиде на купона след офицялното тържество. Тя беше малко или много разочарована. Той не го забеляза. Тя му даваше съвети как да покани едно момиче, той не искаше да и каже коя е, и за това и оставаше последна надежда, той тайно да разбере какво тя харесва, той да я покани. С тази надежда тя живя последните седмици. С тази надежда се храни, мислеше само за тази надежда. Тази надежда и даваше сили. Той не забелязваше нищо. Нищо. А тя си мислеше, че той толкова добре може да прикрива чувствата си. Жал ми е за нея, любовта я ослепи. Ако я нямаше нейната любов и надежда, ако я нямаше тази силна вяра в любовта и надеждата, тя може би щеше да забележи, че той не криеше нищо, че той не я обичаше.

Настъпи дългоочакваната вечер. Тя беше готова, седеше в стаята си и чакаше до телефона. Ставаше все по-късно и по-късно. Той не се обаждаше. Тя излезе на терасата от стаята си. Небето беше чисто и ясно. Духаше лек майски топъл ветрец. Звездите, небето беше обсипано с тях, както никога досега й намигваха. Луната светеше, като че ли само за нея. Но не, тя не забелязваше нищо. Гледаше към звездите, но вместо тях виждаше само неговите очи, усмивката му. Чуваше гласа му, вместо да се вслуша в песента на щурците.

В единайсет без пет тя излезе от къщи. Колко странно, но мисълта че той е с друга изобщо не й идваше на ум. Тя беше уплашена, ами ако му се е случило нещо? Той не отговаряше на GSM си, нито пък на домашния. Тя тичаше към дискотеката, където щеше да е купонът. Той вече беше започнал. Но навън все още имаше хора. Той също беше там. За миг в сърцето й, то още беше цяло, и в душата й, тя все още не болеше, настъпи спокойствие, но после тя видя с кого е той. Не е чак толкова важно момичето, третата в тази история. Важно беше отношението му. Сълзите се стичаха по бузите, докато тя вървеше без посока по града. Неусетно тя обиколи всички места, които те двамата посещаваха. Неусетно стана три часа през ноща. Неусетно тя излезе на шосето. Тя мислеше за предателството извършено от него. Не забелязваше нищо около себе си. Не чу и не видя колата, която бързаше за някъде. Може би даже все тъй неусетно тя умря. Неусетно, защото любовта, сърцето и душата вече умряха, а без тях тя вече нямаше да живее дълго. Да, тя умря, а той дoри не знаеше че той е виновен. Любовта е толкова несправедлива понякога...