Вярност

„Ако не се бавиш, ще те чакам цял живот”
Оскар Уайлд

Слънцето беше силно и Татяна трябваше да присвие очи, за да погледне нагоре. Задаваха се тъмни облаци, но за щастие бяха все още далеч и имаше шанс всички да приберат нещата си и да си отидат по домовете преди да е дошла бурята.
- Ще вали – мрачно констатира тя – Провали ни се пикникът…
- Хайде да се изнасяме по-бързо тогава – надигна се първи Мартин.
Останалите един по един последваха примера му, само Любо стоеше неподвижен, легнал, със затворени очи. Страничният наблюдател би помислил, че спи, но умът му всъщност от седмици насам не познаваше почивка. Дори не помнеше кога за последен пък беше спал спокойно… Може би онази далечна нощ, в която се унесе в сън в прегръдките на Татяна, тъй като му беше лошо? Татяна… Хах! Самата мисъл за нея го накара нервно да трепне от яд. След последния им разговор, когато не сдържа нервите си и я удари, той беше водил мъчителна борба със себе си, за да се успокои, да продължи напред с чиста душа, без омраза в сърцето. Но не успя.
Любо се пообърна и отправи поглед към тъй неприятното му момиче. Тя събираше остатъците от храната в кошницата. Движенията й бяха пъргави и същевременно тъй леки. Дрехите й както винаги подчертаваха фигурата, а дългата й черна коса се стелеше на вълни по гърба й. Защо по дяволите трябваше да бъде толкова привлекателна? Макар и с безкрайно нежелание, той трябваше да се възхити за пореден път на външността й. Сякаш усетила, че е наблюдавана, Татяна се извърна и срещна погледа му. Тя му се усмихна, а той се намръщи и се обърна на другата страна.

В небето проблесна светкавица и малко след това се чу глух тътен. Дъждът не закъсня… Всички се разтичаха, за пореден път само Любо отказваше да помръдне. Неусетно остана сам… с Татяна. Тя стоеше изправена, а сините й очи бяха неотменно впити в него.
- Какво искаш? – сопна й се той – Какво още искаш от мен, кажи?
Студените капки се сипеха безмилостно върху нея, дрехите й бяха подгизнали. Появи се ветрец и си пролича как тя започна да трепери. При все това обаче продължаваше да си стои така, мълчалива, оставена на милостта на природната стихия. Любо въздъхна, загубил всяка надежда да получи отговор на въпроса си, но точно тогава се чу тихият й глас:
- Искам твоята прошка.
- Защо? – едвам успя да отвърне той.
- Знаеш… Защото те обичам. Винаги съм те обичала.
Тя се приближи и протегна към него мократа си, трепереща ръка. В синия й поглед се четеше няма молба, искрена, от сърцето. За миг Любо се остави тези тъй невинни на вид очи да го омагьосат, позволи си да забрави, че именно те бяха виновни за раздялата с любимата му… Той се изправи, все тъй държейки ръката й, съзерцавайки я. Тя се притисна до него и в момента, в който устните им бяха почти слети, се чу силен гръм, който извади Любо от унеса му. Той рязко се отдръпна и за втори път в живота си се почувства отвратен и предаден от самия себе си. И за втори път виновна беше тя, Татяна.

- Как го правиш кажи ми… - той невярващо поклати глава – Правиш ме част от твоята игра… Забавляваш ли се, Таня? Кажи ми, какво чувстваш, когато си играеш така с мен? Не, не ме прекъсвай! Дори не искам да чувам гласа ти… Всичко у теб ми е така противно! Въплъщаваш всички онези неща, които мразя... от които искам да избягам, да се отърся… Откакто ме въвлече в интригите си за мен вече няма щастие. Ти уби цялата радост в живота ми! Сега казваш, че искаш да ти простя, като в същото време продължаваш с жалките си трикове… Каква ти прошка, ти не заслужаваш дори съжалението ми!
Татяна клатеше енергично глава, а сълзите й се сливаха с дъжда.
- Грешиш… Толкова много грешиш! – падна тя на колене – Моля те, не ме оставяй…
- Имай поне малко достойнство, изправи се! И за Бога, изчезни от живота ми! – бяха последните му думи преди да се обърне и да побегне по пътеката, водеща към изхода от горичката.

Не се обърна назад. Успокои се чак щом се прибра вкъщи и мислено се поздрави за проявената твърдост, която прояви накрая. Да, това момиче имаше нужда някой да я свали на земята, да й покаже колко плитки са игричките й. Сега вече можеше да бъде спокоен, че тя ще спре да го преследва… През последните седмици Татяна беше била непрекъснато край него, опитвайки се да бъде мила и да го накара пак да й вярва. Каква глупачка само… Нима наистина си беше вярвала, че така лесно ще оправи всичко? Като малко дете, което щом сгреши и каже извинявай, си въобразява, че нещата после пак ще бъдат както преди. Но никога нямаше да е както преди! И двамата го знаеха… Неговата любима Сара беше заминала отново, но този път завинаги, а той дори не успя да се сбогува с нея. За щастие като видяха скръбта му, приятелите му тактично се отказаха да го разпитват. Ала за всички тази раздяла си остана най-голямата мистерия. Никой не се учуди, че Любо вече не говори с Татяна, тъй като той вече рядко говореше с когото и да било.

„Тя вече няма да ми пречи”, каза си за последен път той преди да заспи. Веднага щом се унесе в сън, пред него изплуваха две красиви сини очи, изпълнени с безкрайна болка…
Когато на сутринта се събуди от телефонния звън, трепереше целият от студ, незнайно защо. Погледна часовника на стената – показваше пет и половина. Кой ли глупак можеше да го търси в този ранен час…!?
- Ало? – гласът му беше изнервен, тъй като ранното ставане далеч не беше сред приоритетите му.
- Извинявай, че те будя сега – чу се разтревоженият глас на Мартин – Преди малко ми се обади майката на Таня да пита за нея, понеже снощи не е прибрала и не знаят къде е… Ало…? Слушаш ли ме…?
Любо обаче вече беше треснал слушалката и неспокойно крачеше из стаята си.
Изчезнала! Как беше възможно… Какво ли й се е случило след като я изостави в гората? Изведнъж изпита силни угризения задето я заряза така. сама и отчаяна, с мокри дрехи, в най-голямата буря през това лято. Ами ако…? Господи, всичко можеше да й се случи… А той, идиотът, вчера дори се беше радвал на стореното. Паниката бавно го обземаше, а чувството на вина го обливаше на вълни. В съзнанието му изникнаха какви ли не ужасяващи картини, в които изпъкваха единствено двете молещи за помощ сини очи, на които той безчувствено бе обърнал гръб. Преди да се усети вече бързаше към дома на Татяна. Там за пореден път се спря пред фаталната пейка, само дето този път тръпката, преминала през тялото му, не беше яд, а съжаление. Искаше му се да върне времето назад…

След като поговори с разтревожената майка, той получи позволението й да влезе в стаята на Татяна. На пръв поглед нямаше нищо необичайно, нищо, което да подсказва къде би могла да е тя. Дрехите й си стояха на местата, книгите й бяха разпръснати по бюрото, сякаш Татяна щеше всеки миг да се върне и да вземе някоя от тях. Любо реши да разтършува чекмеджетата и в процеса той откри една тетрадка с черни корици, на която с големи букви пишеше „Дневник”. Поколеба се, но след това я отвори и зачете…
„Толкова е упорит… Никога няма да ме разбере, никога няма да приеме, че любовта ми към него е искрена. Но аз ще съм търпелива… Знам, че все някога ще се умори и ще можем отново да бъдем приятели. Господи, колко много го обичам…! Знам, че не е правилно да се събуждам и да си лягам с мисъл за него, това е истината. Не мога вече без него! Дори да ме мрази, аз ще съм там, близо…”

И колкото повече четеше, толкова повече пребледняваше лицето му. Виждаше името си на всяка страница оградено със сърца, виждаше техни общи снимки от старото време… Да, това момиче несъмнено беше искрено влюбено в него. Той я беше преценил грешно, беше я обвинявал за своите собствени провали и в края на краищата бе разбил сърцето. А нима тя беше виновна за нещо, освен че каза истината, която той нямаше куража да признае на глас…? От онази нощ на рождения й ден у него се бяха породили чувства, които той се опитваше да отрече с цялото си същество. Искаше му се да избяга, да избяга далече от тях, от Татяна и от самия себе си… Беше му най-лесно да вини и държи отговорна нея, сякаш тя го бе накарала така безумна да… Да, беше време да го признае поне пред себе си: той бе влюбен в Татяна. А къде ли беше тя сега…?

Внезапно мобилният му телефон иззвъня и той с надежда погледна дали пък не е Татяна… Но каква беше изненадата му при вида на изписания надпис, че всъщност го търси Сара! Откакто се разделиха не си бяха говорили… За какво ли го търсеше сега?
- Ало? – побърза да вдигне той, все още озадачен.
- Здравей, Любо – чу се до болка познатият глас – Върнах се в града. Нека се видим, има много неизяснени неща между нас. Говорих дълго с Таня вчера; всъщност тя спа у нас…
- Веднага идвам!
По пътя към дома на бившата си приятелка той се чувстваше извънредно развълнуван. Щеше да ги види и двете, една до друга! Може би щеше да успее да изясни собствените си чувства.

И наистина, те го чакаха пред входа. Татяна седеше на стълбите, тъжна и бледа, а Сара стоеше изправена, със скръстени ръце и замислено изражение. Когато видя Сара, дъхът му спря и го връхлетя силна вълна на носталгия по изминалото време. Беше все така красива, изглеждаше не по-малко нежна и мила от преди… Ала все пак, колкото и да го болеше, той осъзнаваше, че не може да е както преди.

Поздравиха се смутено, след което Сара започна:
- Аз мислих много, Любо. Вчера Татяна дойде у нас мокра и разстроена в бурята. Молеше ме да ти простя… Уверяваше ме, че никой не може да ме обича повече от теб и че случилото се между вас е било нещастна случайност за теб. Според нея не си ми казал истината само поради огромния си страх да не ме загубиш и да не ме нараниш. Иска да ти простя и да се съберем пак. Призна ми, че умишлено е искала да ни раздели и сега съжалява… Ти искаш ли да бъдем отново заедно?

Любо впери изумен поглед в Татяна, но тя упорито гледаше в земята. Той разбираше какво се опитваше да направи тя… Мъчеше се да поправи грешката си; тя го беше разделила със Сара и сега, след като той я унижи и нарани така жестоко, тя вярваше, че ще може да му помогне да си възвърне загубеното като събере двойката отново. Само че това, което тя не знаеше, бе промяната в неговите чувства…

- Сара, аз винаги ще те обичам – отвърна той – за мен винаги ще си повече от приятелка след цялото това време, през което ти значеше целият свят за мен. Но това време не може да се върне… Доверието ни в един друг е вече разбито. Всичко свърши. А това, което ти е казала Татяна е лъжа… макар и благородна. Нещастна случайност…? Та аз през цялата нощ на танците си представях какъв е вкусът на нейните устни! Дълго време не исках да си призная, но е така… Обичах те, Сара, но очевидно любовта ми към теб не е била толкова силна, колкото съм си мислил. Ти си идеална, но открих, че всъщност съм влюбен в друга. Това е истината!

Очите на Сара се изпълниха със сълзи, но тя гордо вдигна глава, не заплака, само се обърна и се прибра в къщата. Татяна и Любо останаха сами…
- Защо го направи? – попита тя с мрачен поглед – И двамата знаем, че ти не ме обичаш… Нима не ми го доказа толкова много пъти…?
Любо не можеше да откъсне очи от нея… Толкова прекрасна му се виждаше в този миг, толкова крехка и ранима.
- Мила, обичам те… Съжалявам за вчера, съжалявам за всички предишни дни… Нараних те толкова много, а всъщност безумно те обичам! Искам да съм с теб, с теб… Вечно с теб!
Той посегна да хване ръката й, но тя рязко се дръпна, клатейки глава.
- Не – прошепна тя – Късно е… Когато те исках до мен, ти ме отхвърли; когато те молех да ме обичаш, ти ме унизи безкрайно… Вчера ти ме остави сама в дъжда, не ти пукаше за мен. Аз осъзнах, че винаги съм била излишна в живота ти. Но реших за последен път да превъзмогна себе си и да се опитам да те събера със Сара, никога не биваше да ви разделям! Ти ме мразиш и презираш, аз знам, че тези чувства са още в теб… Но аз поправих своята грешка, Сара беше готова да ти прости. Не ти дължа вече нищо… Сбогом!

Любо я гледаше как си отива и му се искаше да каже нещо, да я спре, да я върне… За втори път губеше момиче, което обичаше. Ала сега болеше много, много повече от преди. Не, нямаше да върне Таня сега… Но един ден, един ден той щеше да й докаже, че я обича… И тогава болката щеше да бъде забравена и те щяха да са заедно… вечно.