Не предавай любовта

- Не, никога няма да те изоставя, мила… - каза Любо за стотен път на прекрасното момиче, което лежеше в обятията му – Няма значение, че ще бъдем разделени известно време. Аз обичам само теб, не искам да се страхуваш… Вярвай ми.
Сара стисна силно ръката му и отправи онзи неспокоен поглед, който издаваше всичките й опасения. Толкова го обичаше, та чак я болеше дори от представата, че нещо между тях би могло да се обърка… Тя беше отдала сърце и душа в тази връзка, да си позволи да го загуби беше немислимо.
- Вярвам ти… - тя направи неуспешен опит да се усмихне – Но не вярвам на другите жени… Не знаеш на какво са способни някои…
- Не говори така – той затвори устните й с целувка. Знаеш, че си всичко за мен! Всичко, всичко, всичко… Никога няма да има друга.
- И все пак… Не предавай любовта!

Рано на следващия ден Любо изпрати Сара до гарата. Виждаше как тя храбро се бори със сълзите си… Сърцето й се късаше от тази раздяла, а и на него не му беше много лесно. Цяла година бяха неразделни, прекарваха всеки ден заедно. Обичаха се безумно… Никога досега не бяха прекарвали и един-единствен ден далеч един от друг. Сега обаче Сара щеше да бъде цели тридесет дни в друг град. Тя тъжно се качи в автобуса, изтри с ръка запотеното стъкло на прозореца до седалката си и помаха за последно на своя любим, изпрати му и въздушна целувка.

Половин час по-късно Любо беше у дома със своите приятели - не беше се виждал с тях дълго време, тъй като откакто беше тръгнал със Сара нямаше особено време за други хора; а сякаш не му и бяха нужни толкова – тя представляваше целият свят за него, в нейно присъствие никой не беше важен, всичко останало биваше мигновено забравено.
- И какво ще правиш сега така самотен? – смигна му най-добрият му приятел Мартин.
- Ще се моля времето без нея да мине по-бързо – отвърна Любо с най-естествен тон.
- Защо не опиташ да се поразведриш малко – намеси се едно усмихнато момиче – Тя си е отишла за малко, сега е времето да наваксаш за всичко изпуснато!
- Хех – засмя се той, готов веднага да отхвърли тази идея. Но се замисли… Наистина в последната една година се беше променил много, бе се отказал от толкова много неща. Дали щеше да навреди на някого, ако сега наистина се повеселеше отново с компанията си? Едва ли… Пък и какво толкова, не беше грях да се купонясва нали?
- Всъщност защо не – усмихна се внезапно – Имаме толкова много неща да си кажем, а и действително имам нужда от малко адреналин!

Лицето на Татяна, момичето подтикнало го към тази идея, грейна, а сините й очи заблестяха от задоволство. Беше влюбена от много време в Любо, но той така и не я поглеждаше – така обсебен бе от приятелката си… Затова Татяна беше благодарна и за най-малките моменти, в които имаше възможност да бъде с него. Надеждата й да го спечели не угасваше, макар и многократно да си бе повтаряла, че няма никакъв шанс да е с него. За целта трябваше да стане чудо…

- Утре е рожденият ден на Татяна – обяви Мартин – Не можем да го пропуснем… Нали ще ни спретнеш страхотно парти, Таня? Тъкмо подходящ момент за Любо да почне да разпуска…
Всички погледи се спряха с весело нетърпение върху симпатичното синеоко момиче и тя, разбира се, не ги разочарова:
- Ще бъде велика нощ, уредено е вече! Гответе се от сега…
- Сууупер!
И така – беше решено.

През въпросната вечер Любо беше от първите, които пристигнаха у рожденичката. Той я поздрави приветливо и й поднесе най-искрените си пожелания. Освен скъпия подарък, който и даде, той й носеше и красива червена роза.
- О, любимото ми цвете! – тя се усмихна жизнерадостно и го прегърна силно в знак на благодарност – Не вярвах, че ще се сетиш…
- Е, как мога да забравя – отвърна той. Имаше време, когато двамата бяха много добри приятели. Наистина много добри… Но тогава се появи Сара, към която той отправи цялото си внимание и Татяна остана само блед спомен. Сега обаче Сара отсъстваше, а Татяна беше тази, която стоеше от плът и кръв пред него – и то каква плът само! Не можеше да не забележи колко се беше разкрасила малката Таня през последната година. А днес за празника наистина се беше издокарала – с тази къса пола и деколте, в което човек почти буквално може да се загуби…

Малко по-късно започнаха танците и на всички свои кандидати Таня ясно даде да се разбере, че иска да започне първия танц именно с Любо.
- За възвръщането на това старо приятелство – закачливо каза тя, докато обвиваше ръце около врата му за танца.
- Защо не – отвърна той на тона й и обхвана талията й.
Въпреки закачките, нищо не прекрачваше границата на приятелското в този танц. Малко по-късно обаче започнаха почерпките и пиенето. Скоро всички бяха силно развеселени и замаяни. На Любо, който пиеше малко повечко, следвайки примера на приятелите си, му прилоша внезапно и Таня побърза да го изведе на свеж въздух.
- Как си? – разтревожено попита тя.
- Аз… не се чувствам много добре – отпаднало промърмори.
- Ела, седни – и двамата се настаниха на пейката, намираща се до външната врата на къщата – Облегни се на мен, дори ако искаш полегни… Ще постоим така, докато ти мине.
С големи усилия той повдигна глава, за да срещне погледа й.
- Благодаря ти за всичко, което правиш за мен…
- Хайде, хайде… Не бих искала да ти прилошее вътре и да се изложиш пред гостите – опита се да го каже шеговито, но си пролича, че е смутена. Само че точно сега Любо не беше в състояние да се вслушва и разсъждава задълбочено. След минути той се бе отпуснал напълно и потънал в спокоен сън…
Таня плахо погали косата му. Знаеше, че едва ли някога ще го усети пак така близо до себе си… Докато го гледаше, сърцето й се изпълваше с тиха обич. Беше толкова хубав… Толкова добър… От преди години тя му бе подарила сърцето си, а той дори не беше успял да го забележи… Какво нещо само беше съдбата! Колко ирония и колко мъка! И все пак заради моменти като този всичко си струваше.

Любо се размърда и надигна.
- Къде съм…?
- Навън сме.
- Какво правим тук?
- Не помниш ли…? Прилоша ти.
Той се изправи и се огледа. Бяха сами, съвсем сами. Нощта беше приятно хладна и имаше красиво пълнолуние. Татяна беше до него и го гледаше някак особено с големите си светли очи, които на лунната светлина изглеждаха виолетови.
- Искам да ти кажа нещо… - започна тя неуверено, пое дъх и рязко продължи – Влюбена съм в теб.
Тишина. Някъде в тъмнината се чу далечен писък на птица, но нищо друго не наруши мълчанието. Двамата се гледаха в очите. Любо не беше и предполагал, че Таня може да го обича по този начин, но странно защо той не изглеждаше изненадан, когато го чу. Напротив, дори му изглеждаше някак очаквано, нормално, в реда на нещата… тъй естествено… Тя първа сведе поглед, но след това във внезапен порив се обърна отново и го целуна. Той не се отдръпна, дори отвърна на целувката. Прегърнаха се и се зацелуваха страстно…

Всичко това се струваше като прожектиран филм на Любо. Имаше чувството, че това е някой друг, а самият той стои и наблюдава отстрани случващото се. Всичко беше като някаква магия, замайване, сън сънуван в лятна нощ. Изведнъж обаче в съзнанието му изплува един образ… а след това и едно име.
- Сара! – извика той и рязко се отдели от Татяна – Господи, какво правя…
Отдръпна се и се вгледа ужасен в сините очи, които до преди малко му се бяха стрували най-красивите, които е виждал някога. Мираж, заблуда… Обърна се и побягна в нощта. Татяна вдигна ръка и понечи да каже нещо, да извика, да го спре… Но внезапно осъзна колко беше безсмислено да го прави. Той нямаше да се върне, тя знаеше. Не я обичаше, поне не по този начин, и никога нямаше да се влюби. Защо…? Защото не беше Сара… Очите й запариха от сълзи и тя се бори с тях, бори се дълго, точно както беше направила и самата Сара в деня на заминаването си, и, подобно на нея, загуби битката и малките горещи капчици започнаха да се стичат безспирно по лицето й…

Любо се прибра призори. Беше уморен от изтощение и все така ужасен, но за негово най-голямо съжаление съзнанието му беше кристално ясно. С всяка клетка на тялото си той усещаше своята вина, вината за това, което беше причинил на себе си, на Сара, на връзката си… дори на Татяна. Вече нищо нямаше да е същото като преди. Никога.

„Не предавай любовта!” Думите й все още звучаха в главата му… Едно нещо бе поискала неговата любима от него и той не успя да го изпълни. Едва беше заминала тя и ето, че той вече успя да я предаде… Глупак. Едно истинско нещо имаше в живота си, а той го съсипа по такъв непростим начин! Какво щеше да прави сега…? Как щеше да погледне Сара отново? С какви очи щеше да й иска прошка, след като ясно съзнаваше, че не заслужава да му бъде дадена такава? Тя непременно щеше да го остави щом научеше за станалото…

„Вярвам ти… Но не вярвам на другите жени… Не знаеш на какво са способни някои…” А дали вината не беше на Татяна…? Любо внезапно гневно сви устни. Да, тя беше признала, че е влюбена в него. Имаше голяма вероятност тя да е нагласила всичко, за да го съблазни, да го раздели със Сара… Но защо се беше показал толкова слаб? Защо не беше предвидил капана и не беше останал верен? Той отчаяно прокара пръсти през косата си. Не, нямаше смисъл да вини когото и да било за своите грешки. Нищо нямаше да се промени, даже и предположенията му да бяха верни. Той беше жертва най-вече на своята несъобразителност и слабост. Щеше да си плати за това.. щеше да плаща до края на живота си за онези няколко мига.

Любо изкара от едно от чекмеджетата в стаята си всички снимки, писма и картички, които си пазеше от Сара. Разгледа ги всички… Десетки спомени от последната година… най-хубавата година в живота му. Сега беше моментът да си направи равносметка за всичко. Трябваше да реши кое е по-важно – дали дългът му да бъде искрен към Сара или желанието му да я задържи до себе си. Дължеше й честност… Ако сега не си признаеше грешката, щеше да е ужасно подло и никога повече нямаше да успее да си възвърне самоуважението. Но да я загуби…? Не, тази мисъл беше непосилна! Обхванат от паника, той закрачи нервно из стаята.

Същият следобед Татяна получи писмо от Любо по електронната си поща. След като го прочете, тя го изтри и след това дълго плака. В същото това време Сара отвори външната врата на лятната вила, в която беше отседнала за месеца с майка си, и извика от щастие, когато видя пред себе си Любо.
- Ти! – тя веднага се хвърли на врата му – Мили, това е най-прекрасната изненада на света…
- Обичам те, любима – топло каза той, докато я прегръщаше – Не искам да се отделям от теб никога пак…
- Случи ли се нещо, докато ме нямаше?
- Нищо, освен това че си дадох сметка колко много значиш за мен в действителност…
Очите му бяха затворени, а и да не бяха – Сара беше твърде щастлива, за да забележи болката в тях… и онази ужасна вина, която щеше вечно да го съпътства оттук нататък.