Мисълта ми е излята на паважа. Мастилото вече не попива в белия лист, а изтича през него. Дори той не иска да ме разбере. Химикалът се плъзга и пада от ръката ми. Сънят не ме обзема, часовникът не млъква, Господ не ме привлича. Хората странят от мен, сякаш съм нечистоплътен чужденец, който не знае дори собствения си език. Крещя тихо наум, сълзите са сухи, дори тялото ми се опитва да ме изхвърли. Чужда мисъл, натрапник, чревоугодник. Правя обещания, които знам, че няма да спазя. Влюбвам се в хора, които знам, че няма да имам. Не изпитвам жажда и глад, сякаш съм извънземен организъм. Влияя се от Луната. Чувствам звездите по-близки от хората. Слънцето изгаря всяка здрава частица от мен. Мъртъв съм, но дишам със собствените си дробове, сърцето ми тупти, сякаш по навик. Очите ми са слепи, но виждат, а с ушите си чувам единствено бремето. Ръцете ми са материалното, а лицето е, като часовник отмерващ времето, през което съм съществувал. Корените на душата ми изгниват, а кармата е пуста, или поне така я чувствам. Образът в огледалото бледнее, а светлината изгасва периодично, но винаги се намира някой да я запали. Студен и грозен е денят, като в пещера. Но за всяка грозна гледка, съществува пречупваща призма, през която тя би изглеждала красива....

DIGHeaD
24 Септ 2008 г.

Коментари: 2
DIGHeaD #1, 24 Септ 2008 г.
зависи изцяло от нагласата ти за шизофрениците..
DIGHeaD #2, 24 Септ 2008 г.
е да кажем, че са интересни докато не ги освидетелстват от психото