Тръгваме на война

На голямо червено поле вее студен зимен вятър, тегне сянка от мрачното небе и адска миризма витае във въздуха. Чуват се гърмежи, удари на стомана в стомана, бойни и предсмъртни викове. Две армии безспирно се бият, две нации от години воюват, два идеала на бойното поле се противопоставят. Но защо? В една война няма печеливши, само лешоядите ще се нахранят сладко след битката. Хиляди трупове, пресни и обляти в кръв-велик пир за лешоядите. Но не само те ще са щастливи от това безсмислено клане, далеч от полето политици също пируват. Победата е близо, а кръвта се стича по дебелите им пръстите смесена с пари и власт. Този адски коктейл им харесва, те си облизват пръстите, искат да изпият всичко, нямат съвест, нямат морал, нямат оправдание. Време е да излязат и да "изкажат съболезнования" на близките на умрелите. Лъжи! Пука ли им на хората за вашите неискрени съболезнования? Писна ни от вашите лъжи, че всичко било за нацията, нацията не искаше това. Ето сега един войник се връща от полесражението, само той е оцелял от отряда, целият е в рани, липсват му пръсти и око, но изведнъж пушка се насочва и му се заповядва да се връща в битката. Няма сили, няма кураж, но трябва да тръгне, трябва волята му да надделее над тялото му. Пореден гърмеж и "брат пада от братски куршум". Защо човече, защо просто не изпълни заповедта?
Армиите се прегрупират, време е за сън в двата лагера. Телата спят, но умът е буден. Съвестта крещи и се моли:защо не сложим край на това сега? Защо просто не си тръгнем? Не можем, ако се върнем сега ще ни гледат като предатели, като изгнаници. Същите тези хора, който ни пратиха, който изпиват нас и нацията ни, те ще ни посочат с пръст и всички ще се отрекат от нас, всички ще ни изгонят. По-добре мъртъв от колкото сам, изгонен от роднините и любимите. Чуваме бойния зов и пак тръгваме на война. Пак тръгваме да си оцапаме ръцете в кръв, пак тръгваме да нахраним лешоядите, пак тръгваме да зарадваме политиците, а съвестта пищи и пищи...