Сънят е спасение

Какво се случва когато самотата обхване цялото ти същество? Ами как какво - сам си. Дори около теб да цари оживление и емоция, ти се чувстваш сам и това не е толкова странно. Защо да е странно всъщност? Ти може би си изгубил близките си приятели, или си бил силно разочарован. Прекъснал си връзките си с тях за да осмислиш положението. А дори да не си ги прекъснал - те не проявяват разбиране и в този момент са толкова далеч от емоционалното ти състояние, че понякога ти се струват непознати, въпреки че са прекрасни хора. Извод - няма на кого да се облегнеш. Не си влюбен, дори не си заинтересуван. Не храниш надежди за романтични, платонични, та и физически отношения с даден човек. Не мечтаеш за нищо, или поне за нищо свързано с хората около теб. Може би обръщаш внимание единствено на колегите, които реално са свързани с работата ти, и също те карат да се чувстваш сам. Вдъхновение - че къде да го намериш това вдъхновение в тая пустиня в душата ти, в която нищо не оцелява на емоционалната суша, където няма чувства и трепети, и единствения оазис, който откриваш, единственото спасение от целия ад, единствения миг на почивка е сънят. И той понякога не идва. А когато заспиш - там в съня си също си сам. Хм.. аз съм в това положение и не знам дали има някакво лечение за тая болест самотата, нито пък мога да дам съвет за това как да си помогнеш. Тогава, има ли смисъл да пиша това? Може би няма.
В крайна сметка къде другаде мога да намеря отдушник аз, освен в използването на химикала или четката.
Самотата е ад повярвай ми. Но има различни видове самота. При мен се изразява по-скоро като празнота. Липса на чувства, липса на приятелска рамо, разбиране от страна на другите. Сърцето ми е празно-емоционална празнота. Липса на мечти. Е, амбицията не ми липсва. Но каква амбиция- за работа, за обогатяване на знанията ми, но за друго не. Прелитам от една приятелска компания към друга, и да те всички са прекрасни хора и приятели, но нито един не олицетворява изцяло сродната душа, която търся из тълпите. В даден човек намирам качество, което го прави мой душевен полу-близнак, но откривам и друго в него, което ме отблъсква без да пита и така оставам пак с празното си сърце. Никой не е перфектен, и аз не търся такъв. Истински приятели открих не много - верни и заслужаващи най-доброто хора, на които и аз ще бъда верен приятел до гроб, но за жалост нито един от тях не е онзи сродник по характер и идеи, онова друго аз. А да не говорим за половинката в живота. . онзи човек, в чиито очи потъваш, и се отдаваш изцяло и телом, и духом. Онзи, когото наричаш своя Любов. Него просто го няма. Поне не се показал до сега. Любовници много, и все различни легла, ала всички те задоволяват физическия нагон. . а чувствата не. А човек не е създаден, за да бъде сам. И идва момент, в който си толкова уморен от безкрайното търсене, безкрайното себераздаване, и тази пустота, която те поглъща те ужасява, че единственото, което ти се иска е да заспиш, само и само да се отървеш от всичко надвиснало на плещите ти. Но и сънят не идва.
Не плача. Искам, плаче ми се, но сълзите така и не потичат, а очите ми сякаш отразяват сушата в душата. Няма и следа от жизнения пламък в тях, такива, каквито съм свикнала да ги виждам в огледалото. Цветен призрак, празни очи, фалшива, едва доловима усмивка, опитваща да се харесам. Това виждам в огледалото, а вече и рядко заставам пред него. Изпитвам нежелание да се погледна, сякаш когато го правя напомням сама на себе си, че нещо не е наред. А какво не е наред? Сама съм. Живеца от тялото ми е изчезнал, и се чувствам така, все едно никога кръвта ми не е буйствала и сърцето не е трепвало.
Забрава. Студенина. Не външна, а вътрешна. Безразличие. Най-страшното наказание за твореца. Умирам хиляди пъти всяка нощ, когато шума на града е утихнал, света спи и сънува своите мигове. Тогава съм най-сама. Тук там някое щурче да се обади и да разсея мислите ми.
Самотата обича компания, затова отивам да изпуша една цигара с нея. Лека нощ. Спете. Сънят е спасение.