Последно писмо

Здравей…

Ти ме помоли да не ти пиша повече, да забравя и да приема, че моят принц е мъртъв вече. Щом това искаш, това и ще направя. Но не и преди да кажа някои истини – да, истини, а не голи чувства, които не по-малко от последните изгарят душата ми. Може би твоето сърце е наистина вледенено и вече не чувстваш и затова казваш, че не живееш… Искаше ми се да е същото като мен, но аз умирам, давейки се в сълзите си и падайки в бездната на отчаянието, и се раждам отново, благодарение на мъничкото пламъче на надеждата в сърцето ми, че може би това е лош сън, че ще се събудя и всичко пак ще е красиво… но този омагьосан кръг не ме оставя и понякога и аз си мечтая да имам твоята студенина!

Е, както казах, нека оставим чувствата настрана…

Уважавам твоето решение, защото знам какво го породи. Познавам се, познавам импулсивността си и страховете, които ме обземат до такава степен, когато обичам някого, че понякога ми се привиждат призраци там, където ги няма, и се оставям на тях, ставайки неволно сама причината да загубя любим човек. Никога не съм казвала, че съм идеална. Няма идеални хора, има само хора, които са идеални един за друг. Ти казваш, че не съм била щастлива с теб, но аз не си спомням по-красиви минути в живота си от онези, прекарани в твоите прегръдки… Знам, че не обичаше драма и това те отблъсна дотолкова, че не позна истинската любов в очите ми, сбърквайки я с противоположни чувства. Но любовта не е винаги райска градина, любовта не е просто държане за ръце и романтични думи, прошепнати в тъмнината. Истинската любов е онази, която устоява на времето и на препятствията; която дава сили на хората да прощават и да поставят човека отсреща над неговите грешки; която се познава в своето постоянство… това е любовта, която изпитвам към теб сега, макар да знам, че твоите чувства са различни. Просто не ми се иска един ден да си спомням за тези дни с вината, че не съм дала всичко от себе си, за да оправя нещата. Бих се борила цял живот, ако твоите чувства към мен бяха също тъй дълбоки и истински като моите, но уви…

А бяха красиви дни. Предполагам, че ги отхвърляш с лека ръка, надявайки се да срещнеш другаде своята истинска принцеса. Надявам се да стане скоро и да не се чувстваш сам в дългите и студени зимни нощи, без усмивка, без топли ласки, без любимото същество до себе си. Може би вече дори си я срещнал и на мен не ми остава друго, освен да ти пожелая тя да те обича толкова силно, както те обичам аз, но да съумее да ти го покаже по-добре, както ти пожелавам и към нейните грешки да проявиш повече търпение и разбиране…

Това, което ме наранява най-много, е мисълта за онова, което можеше да бъде. Ние прекарваме много време заедно, или поне досега беше така. Твоето лице беше сред първите неща, които виждах сутрин и ми даваше енергия да посрещна щастлива новия ден. Вече това лице ще ми носи спомените за един друг, предишен живот, когато съм била щастлива… по-щастлива от всякога. Но ти каза, че болката пречиства, нали? Вероятно ще ми се наложи да разбера колко точно. Лесно е да отблъскваш любовта, която ти е предлагана непрестанно и смяташ за сигурна, обаче когато човекът отсреща най-сетне приеме твоя отказ и поеме по пътя си без да се обръща никога назад, дали ще бъдеш още толкова сигурен? Дали няма да съжаляваш? Дали няма да започнеш пак да чувстваш, и то да се чувстваш безкрайно сам, дали няма да те боли? Не, не отговаряй пред мен, за това отговаряш само пред съвестта и душата си (или каквото ти е останало от нея). На нея кажи за сериозните си причини да предадеш любовта… Аз не бих ги разбрала, нито приела, защото знам един начин да обичам и той е различен. Щеше ми се да ме беше обичал най-много, когато най-малко го заслужавах, защото това беше времето, когато имах най-голяма нужда от любовта ти… Е, свърши се и с това.

Сега като си спомня за мъничките неща, които правех за теб и които така осмисляха дните ми – когато си правех косата за теб, когато се обличах в красиви дрехи за теб, когато се гримирах, когато си мислех какво ще кажеш за това или онова – осъзнавам колко по-празен е животът ми сега. Но няма да те моля да промениш това. Аз ти простих всички твои грешки вече, не очаквам за това нещо в замяна. Иска ми се да вярвам, че някога ще се научиш да обичаш истински, и то преди да е станало твърде късно.

Когато се видим, ще бъда момичето, което познаваше преди. Онова с усмивката и красивите очи. Няма да бъда твоята любима, нито твоя приятелка… Няма да ти напомням за миналото вече, защото нямам и какво повече да ти кажа. Някои хора вярват в съдбата, а аз вярвам, че ние сами създаваме своя път напред. Не съжалявам за онова, което е било. А на къде ще ме отведе моята бъдеща пътека, не мога да кажа още.

Бъди щастлив…!
Ще ми е криво известно време, ще ме боли, ще умирам още толкова хиляди пъти, но знам, че един ден ще се откъсна от тези окови и ще срещна любовта, онази истинската, която мисля, че заслужавам, и която толкова сляпо съм вярвала, че си ти…

Това беше последното ми писмо и последният ми опит да събудя в теб момчето, което обичам, преди да е станало твърде късно… Ако има нещо ново, което да ми кажеш, пиши ми. Ако ли не, то поне знам, че вината няма да е моя. Дадох най-доброто от себе си да ти простя, да се променя и да оправя нещата. Но дори аз не мога да правя чудеса! А моето чудо виждам как бавно умира…