“Past all thought of right or wrong
One final question:
How long should we two wait before we\'re one?
When will the blood begin to race?
The sleeping bud burst into bloom?
When will the flames at last CONSUME us?”
из „Фантомът от операта”

- Хей, Лора! Ела при нас! – Кати помаха на своята най-добра приятелка, повдигайки се от скута на приятеля си, където досега беше полегнала удобно. Вятърът в парка беше изключително силен днес, а студената мъгла с хапещия си леден дъх правеше времето още по-неприятно. Е, поне на влюбените двойки не им беше зле, тъй като си се топлеха взаимно. Кати притисна и потърка премръзналите си пръстчета, пожелавайки си да си беше взела ръкавички.
Чувайки гласа на своята приятелка, Лорена се обърна и с усмивка тръгна към нея, опитвайки се да я види през мъглата. Когато обаче я съзря на пейката, седнала на коленете на Цветомир, нещо я бодна в гърдите и тя рязко си пое въздух. Усмивката й не изчезна, но вече не беше истинска а престорена… Въпреки това, тя нетърпеливо тръсна глава, ядосана на собствената си слабост. Кога най-сетне щеше да го преодолее?
- Как сте? Май не признавате такова нещо като лошо време, а! – поздрави тя закачливо, всячески стараейки се да не поглежда към момчето.
- Че за кого е лошо? – прозвуча обаче неговият дълбок, чувствен и тъй студен глас и Лора отново трепна. Това не беше просто глас, а глас в състояние да накара душата на всяко момиче да крещи, или поне на нея така й се струваше в този момент; глас тих, но въздействащ, изпепеляващ…
„Изпепеляващ глас, каква глупост!”, по мисли си тя веднага, с известна доза самоирония. Разбира се, ничий глас не можеше да бъде изпепеляващ, звуците и огъня нямаха нищо общо, а тя, както винаги в негово присъствие, си мислеше само глупости… Ала тогава защо изведнъж й стана толкова непоносимо горещо, въпреки смразяващия вятър?
- Само ти можеш да се радваш и на най-мрачните есенни дни – Кати го прегърна и залепи нежна целувка на бузата му .
- Все някой ден ще си признае, че всъщност е вампир под прикритие – нервно се изсмя Лора.
- Какво прикритие? – той вдигна поглед към нея и тя направи грешката да се взре в очите му. Времето веднага спря и тя почувства как се дави в черния му поглед. В миг осъзна, че ако остане още малко там, вече няма да може да се контролира.
- Извинете, но съм страшно гладна и мисля да изтичам бързо до закусвалнята – тя погледна към Катя, пренебрегвайки изказването на Цветомир, и бавно започна да се отдалечава.
- Ще се видим след училище! – помаха й другото момиче.
Когато тя се скри от погледа им, Кати се обърна учудено към приятеля си:
- Колко странно! Не мислиш ли, че твърде прибързано си отиде?
Цветомир мълчаливо повдигна рамене, а неразгадаемият му мрачен поглед беше вперен някъде в мъглата.

Лора забързано влезе в закусвалнята, притвори вратата и се облегна на нея, затваряйки очи. Сърцето й биеше лудо, макар и тя да си повтаряше, че е време да се успокои и да се вземе в ръце. Не можеше вечно да бяга от него.
„Някой ден ще съм достатъчно силна…”
- Госпожице, ще поръчвате ли нещо? – попита раздразнената продавачка, прекъсвайки хода на мислите й.
- О, да… разбира се… Една минерална вода, моля – смути се Лора и затършува в чантата си за портмонето. След като подаде точни пари и взе малката бутилка, се втурна да излезе, но се спря, когато видя отражението си в голямото огледало на вратата. Красивата червенокоса девойка със зелени очи сякаш беше непозната, която й се присмисваше.
„Никога няма да се справиш! Никога…”

Видя Цветомир застанал до един прозорец близо до стълбището. Чу, че звънецът за влизане в час бие за втори път и реши да използва, че коридорите са празни, за да говори с него. Пренебрегна страховете си и решително тръгна напред.
- Мразя те! – заяви тя в лицето му с каменно изражение – Мразя те заради това, което причиняваш на приятелството ми с нея! Кога смяташ да й кажеш?
Той надигна глава и дългата му тъмна коса откри красивото му, съвършено оформено лице.
- Да й кажа?
Лора нервно преглътна, опитвайки се да не се взира в устните му.
- Знаеш прекрасно за какво говоря…
Той бавно се изправи и отново я гледаше със своя странен, неразгадаем поглед.
- Предполагам, ясно ти е, че след като й кажа, няма да остане много от вашето приятелство.
Думите бяха произнесени бавно и отчетливо, без капка вложена емоция, но на Лора й се стори, че всяка от тях болезнено се впива в съвестта й. Щеше й се да го обвини, че лъже, и уверено да заяви, че дългогодишната й дружба с Кати би могла да премине през всяко изпитание, но нямаше смисъл да се самозаблуждава.
- За съжаление, има такъв риск, знам…
- Има риск? – за миг Цветомир захвърли маската си на безразличие и изглеждаше искрено развеселен. Той мина зад нея, сложи внимателно ръце на раменете й и като се наведе, прошепна в ухото й:
- Кога ще се научиш да наричаш нещата с истинските им имена без да се страхуваш?
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Отново се почувства безсилна, омагьосана от него, неспособна да се отмести, погълната от силата и магнетизма му. В момента, в който устните им щяха да се слеят, се чу познат глас:
- Какво става тук? – Кати стоеше изумена пред най-ужасната гледка, която можеше да се открие пред една влюбена жена: да види любимият мъж и най-добрата си приятелка в извънредно компрометираща ситуация. По душа тя беше безкрайно мило и сърдечно момиче, неспособно на предателство, затова сега тази сцена я посрещаше напълно неподготвена. Тя не можеше и не искаше да приеме очевидното за всяка друга в тази ситуация. Никога не би го приела. В нейния малък и щастлив свят такива неща не се случваха.
- Ще закъснеете за час – усмихна се, убедена че няма как нещата да са били както първоначално й се стори, а после с поглед впит в Цветомир добави – Идваш ли с мен?
Без да продума, той тръгна след нея, оставяйки я да хване ръката му.

След продължителен звън, телефонният секретар се включи и след това Лорена чу разтревоженият глас на Кати.
- Хей, добре ли си? Чух, че днес си тръгнала по-рано от училище, понеже ти е станало лошо. Надявам се да не си хванала някоя лоша настинка от това ужасно време. Моля те, обади ми се ако имаш нужда от нещо! Обичам те… И не забравяй за партито с маски по случай Хелоуин утре вечер!
Затвори очи и за един кратичък момент си пожела земята да се разтвори и да я погълне. Да беше се ядосала, да беше вдигнала скандал, да я беше обиждала както заслужава, да я бе нарекла с най-грозните думи – с това Лора щеше да се справи, но пред добротата и наивността на Кати, тя се чувстваше тъй виновна и потисната. Мразеше се задето нямаше сили да се изправи пред нея и да й каже истината. Но нима можеше да я нарани така?
„Приеми го, ти вече я нарани. Просто остава да имаш куража да си го признаеш”, обади се вътрешният й глас отново.
- Млъкни! – извика Лора и скри глава под възглавницата. Не искаше повече да мисли, не искаше да се обвинява, не искаше да прекара поредната безсънна нощ, задавена от сълзи и чувство за вина. Беше го правила вече много, много нощи… Мечтаеше да заспи дълбок, спокоен сън, без да сънува….
Това отново не се случи. За пореден път сънува стария кошмар за онази далечна нощ на хижата, за онези студени ръце, за онези горещи устни, за парещата страст в студеното време… и в съня си пак предателски си пожела той никога да не свършва.

Партито по случай Хелоуин се провеждаше на същото място като преди – голямата зала на четвъртия етаж на училището, където се организираха и всички други училищни мероприятия. След като внимателно разгледа украсата, Цветомир нямаше как да не признае, че този път организаторите бяха свършили блестяща работа. Готическата атмосфера беше точно като за случая и някак на място в тази винаги тъй мрачна таванска зала. Беше още рано и повечето ученици не бяха пристигнали. Самият Цветомир подрани само защото беше обещал да помогне с пренасянето на големите, тежки статуи. Сега, вече свършил работата си, седеше небрежно насред суматохата, потънал както винаги в мрачните си мисли, или поне останалите оставаха с такова впечатление. Никога не оставаше незабелязан. Впечатляващата му визия, заедно с тихия, но властен характер правеха впечатление където и да се появеше. Може би се беше запознал с не повече от дузина свои съученици от другите класове, но нямаше такъв, който да не го знае. За него се говореха легенди. Високото, опасно момче с дълга черна коса и тъмни дрехи можеше да бъде всичко – от сериен убиец до ексцентрична рок звезда или, както беше казала Лора, „вампир под прикритие”. При самата мисъл за нея, погледът му омекна.
Лора… Това беше неговата последна мисъл преди една огромна статуя да се стовари отгоре му.

Лора се появи с голямо закъснение. До последно се беше чудила дали изобщо да идва, но не искаше повече да бяга, беше уморена от всичко, затова реши, че нищо няма да изгуби, ако се появи. Беше заложила на традиционното вещерско облекло, което отиваше на червената й коса. Не се беше старала да изглежда твърде добре и затова не беше сложила грим, но всеки обективен страничен наблюдател би признал, че тя нямаше нужда от такъв. Не, не беше модерното изписано Барби, ала има имаше свой собствен, екзотичен чар.
Заоглежда се из залата и очарована забеляза множеството черни рози, статуите на демонични създания и запалените свещи. Прекрасна украса, това беше първата й хубава мисъл за този ден. Поразведрена, тя потърси с очи Кати из залата. Откривайки я да стоисама на терасата, Лора се запъти да я поздрави. Какво облекчение, че най-сетне щяха да могат да си поговорят сами, без смущаващото присъствие на Цветомир. Щом се приближи обаче за свой ужас забеляза, че Кати плаче.
- Какво се е случило? – попита я тя пребледняла.
- Заради Цветомир е… - Кати не можеше да си поеме дъх от плач.
Лора пребледня съвсем и се хвана за балкона.
- Значи вече знаеш? – дори не смееше да я погледне в очите.
- Да, преди малко научих – изхлипа Кати – Толкова е ужасно… Трябва да изляза!
- Не, почакай! – очите на Лора също се напълниха със сълзи – Моля те, не ме мрази! Това се случи преди да знам, че той е с теб… Ти ми беше писала, че имаш нов приятел, но аз тогава още бях в чужбина при леля ми и когато отидох на екскурзията на хижа в планината, където се запознах с него, изобщо не знаех, че това е той… кълна се!
Кати се стъписа дотолкова, че престана да плаче.
- Какво искаш да кажеш? – едвам промълви.
- Искам да кажа, че не беше нарочно! – Лора не можеше да спре потока си от думи, които от толкова време беше искала да сподели – Никога нямаше да прекарам онази нощ с него, ако подозирах, че си има приятелка, камо ли ако това си ти… Ти ме познаваш, знаеш, че не съм такава! Толкова пъти исках да ти го кажа, но не намирах смелостта… Не мога да повярвам, че той сега ти го е казал първи. Моля те, прости ми!
Кати помълча за момент, след това се изчерви и смутено каза:
- Аз не бях напълно искрена с теб, когато ти писах, че си имам приятел… Никога не съм имала връзка с Цветомир.
Ако в този момент на Като й бе поникнала втора глава, Лора не би била толкова изумена.
- Как така? Та вие бяхте навсякъде заедно, прегърнати, хванати за ръце…
- Всъщност, ако се замислиш, ще си спомниш, че само аз го прегръщах и го хващах за ръка. Всичко, което правеше той, беше просто да не се отдръпва… Аз бях единственият човек, който го прие добре, когато се премести в това училище. Предполагам, че съм била твърде мила и добра и когато му казах, че съм влюбена в него, той ми обясни, че може да ми даде единствено безкрайното си приятелство, но нищо повече. Не исках да го приема и си мислех, че като се преструвам, че ходим, то той постепенно ще се влюби в мен… Цветомир не направи нищо, за да разруши илюзията, която оставях у хората, за нас двамата като двойка, но пък и никога не направи нещо, за да ми покаже, че иска наистина да бъдем такава… Дълбоко в себе си знаех, че той няма чувства към мен.
- Значи не ми се сърдиш? – попита колебливо Лора.
- Как бих могла? – поклати глава Кати – Може би всъщност ти си тази, която той обича истински и аз никога не съм правила друго, освен неволно да ви преча да се съберете…
Лора й обърна гръб, за да не я гледа в очите.
- Не говори небивалици. Между нас с него не може да има нищо… Не и след като знам, че ти, най-добрата ми приятелка, си влюбена в него. Не, не… аз не го обичам.
- Значи не те тревожи, че той в момента е в болница в критично състояние?
Лора рязко се обърна и виждайки сериозното и разстроено лице на приятелката си веднага разбра, че тя говори сериозно. Усети как светът се върти под краката й и неудържимо започна да й се гади.
- Къде е той? – едва намери сили да попита.
- В болница „Света Мария”. Лора, чакай!
Но Лора не чакаше, а тичаше така бързо както никога не беше предполагала, че е способна.

Болничната стая беше малка и тъмна и миришеше на лекарства. Лора лежеше на съседното легло до Цветомир, мълчалива, докато лекарката й взимаше кръв. За щастие, се беше оказало, че двамата имат една и съща кръвна група и тя можеше да му помогне. Никога нямаше да забрави уплахата, когато научи, че той се бори за живота си. Не беше чувствала такъв ужас никога преди… И ако преди се страхуваше от чувствата си, то сега вече наистина беше стигнала точката, от където нямаше връщане назад. Трябваше да го признае пред себе си: тя го обичаше. Дълбоко, истински. Вече нямаше значение кой ще разбере. Ако ще нека и целият свят да научи!
- Моля те, не умирай – стискайки ръката му прошепна тя, отправяйки молитва към небето.
Тогава усети лекото потрепване на пръстите му и видя слабата усмивка, изписала се на лицето му.
- Вампирите са безсмъртни…
Щеше да мине време, той да се възстанови и да й обясни, че не й е казал истината за себе си и Кати по-рано, защото е искал да се увери, че Лора ще го обича въпреки всичко и всички. Щеше да мине време и те да станат известни като най-влюбената и щастлива двойка не само в гимназията, а и в университета. Щеше да мине време и щяха да прекарат остатъка от живота си винаги заедно. Но точно тук, точно сега, в малката болнична стая, те си разменяха поглед, който нямаше нужда от думи.

black_lady
17 Окт 2008 г.

Коментари: 7
ViZzZ #1, 17 Окт 2008 г.
Харесва ми,твоите неща ми харесват много. Браво! Продължавай да ни радваш с нови работи,а това с вампира накрая най ми хареса,аз като фенка на вампири
Valio1994 #2, 18 Окт 2008 г.
Има малко елемент "Дързост и красота",но е много добре и увлекателно написано!Крайят наистина беше много неочакван и репликата с вампира ме уби
sladkoto_reni #3, 19 Окт 2008 г.
Вампирите са безсмъртни THE BEST тва ми хареса най-много
Servantes #4, 27 Окт 2008 г.
Тука трябва Целувката да се изкаже.
SExy_i_OpAsnA #5, 05 Ное 2008 г.
Страхотно наистина, Хепи енда си беше направо убийствен
strawberry_92 #6, 07 Ное 2008 г.
поредното ти страхотно произведение ...
xUntiteledx #7, 19 Ное 2008 г.
...няма нужда от коментар,страхотен е