Седем лица

Всяка сутрин ставам и сънен се поглеждам в огледалото, но днес видях нещо различно. Отсреща не ме гледаше моето лице, а нечие чуждо! Дори не беше едно, а цели седем и всички приличат на мен, но не съм аз. Всеки от тези хора изглежда различно, всеки от тях ми казва нещо.

Виждам моето лице, как гледа озлобено, мрази света, мрази хората, мрази себе си. Дали това съм аз? Аз не мразя никого и нищо, но ето седя пред огледалото и се виждам. Мачкали са ме, обиждали са ме, прецаквали са ме, но аз не мога да им се сърдя, не мога да се сърдя и на себе си, защото не бях виновен. Те ме мразят не аз тях, аз съм добър човек, който е подтискал омразата в себе си достатъчно дълго, времето да я излея дойде!

Премигам и виждам пак себе си, но съм различен, тъжно самотно лице е забучило поглед в земята. Отхвърлен от света, забравен от близките си, мразен от обществото, седи сам и мисли за себе си. Гледам това лице и осъзнавам колко съм сам и колко много ми се иска да не е така. В една огромна пустиня виждам хора на хоризонта, но никой не се приближава до мен, а мен ме е страх да направя първата стъпка....

Завъртам очи и лицето се променя-алчно гледа, иска още и още, краде и мами. И аз искам още-още болка, още секс, още лъжи! Няма нищо лошо в малко алчност... или много. Не мога да съм щастлив само с това, което имам, искам още, искам всичко! Ще го получа по един или друг начин, това което съм заслужил ще е мое и няма да го споделя с никого, защото никой не го е заслужил. Само аз, само аз!

Хмм... гледам в огледалото, но отражението не гледа към мен. Гледа нагоре, мисли за възвишени неща, неща който не мога да разбера. Идеали и цели който ще променят света, който ще направят живота по-хубав. Дали някой ще приеме идеите ми? Дали битката си струва? Дали някой ще продължи делото ми след мен? Дори един човек да се вслуша в мен, това ще е победа, която ще осмисли един живот.

Вече дори не мога да се позная. В огледалото виждам едно лице, което гледа влюбено и мисли само за едни човек, човек който осмисля живота му. Не съм изпитвал това чувство, но дали искам? Струва ли си риска? Ако огледалото можеше да говори щеше да ми каже да! Дали горчивата наслада от това да виждаш любовта си е достатъчна? На това лице явно е достатъчна, сигурно и на мен ще ми е.

Най-сетне се развеселих-лицето в огледалото се смее, весело е и щастливо, без пукната грижа на света, но дали този смях не е заблуда? Безгрижен живот звучи хубаво, но безцелно. Кой си ти ако нямаш цел? Едно нищо, един ниш организъм, който се лута и скита из света. Една грешка, който ще си отиде така бързо, както е дошла и после никой няма да ме помни, никой няма да ме съжалява. Радостен, но кратък живот...

Последно лице-оглежда се параноично, страх го е от всичко. Минават ми мисли през главата:тя може да ме нарани, той може да ме измами, те могат да ме убият... С какво света е заслужил този начин на мислене? Толкова ли съм наранен, че вече всеки ми е враг?

Дали хората ми завиждат и за това ме нападат? Дали съм толкова ненужен, че просто искат да ме разкарат? Се някак ще трябва да разбера и да продължа!

Кой от тези лица беше моето, кой от тези хора съм аз? Днес се погледнах в огледалото и видях много повече за себе си отколкото всеки друг път. Видях какво приютявам в себе си от години, а може би и от повече? Видях от какво се страхувам, за какво мечтая и в какво не искам да се превърна.