Целувка на вампир: Историята започва (Разказ първи)

"Всяка жива душа си отива един ден... Кога? Това никой не знае. Но ако ти умреш, смъртта не би ли била по-страшна?"

- Вземи – подаде й пергамент, на който имаше текст на Свещения език – Тук са координатите на новата ти жертва.
- Той иска да убия отново толкова скоро? – Алдорния повдигна вежди, ала без да дочака отговор мълчаливо и безшумно отлетя. Не беше работа на ангелите-вампири да задават въпроси; единственото, което те правеха, беше да изпълняват заповедите на своя бог, този на Човешката Земя, която се намираше на границата между двата свята на Светлината и Мрака. Той владееше живота и смъртта. Сред всички богове най-мъдър и най-справедлив, единствен никога не грешеше, затова никой не оспорваше правотата му, дори във времето, в което отнемаше живот много по-често, отколкото даряваше.
Тъмнината я погълна, никъде нищо не се виждаше, но тя чудесно знаеше къде отива. Ориентацията й, подобно на тази на другите от нейния вид, беше безпогрешна винаги. Очите й проблеснаха сребристи в мрака, докато четеше кодирания текст от пергамента. Замисли се за следващата си жертва. Ейвън. Бладогарение на присъщата си пророческа дарба знаеше, че този път не става дума за поредния възрастен умиращ, а за съвсем силен и здрав млад мъж. Но нима имаше значение? Щом Той така беше решил, то така трябваше да стане.
Бързо достигна дома му. Стаята светеше и Алдорния почака, скрита в сенките до отворения прозорец.
- Лека нощ, братко – достигна до нея гласът на малко момиченце, после се чу затварянето на врата и светлинката на свещите бе загасена. Алдорния остана неподвиждна само още малко, докато чуе спокойното, дълбоко дишане на спящия, и влезе вътре.
Леглото беше в дъното на стаята. Приближи се и се наведе над него, за да може да приключи мисията си възможно най-бързо, но точно тогава в небето проблясна светкавица и освети лицето на мъжа. Нещо сякаш я прободе в сърцето…
„Та той е още дете”, помисли си в миг Алдорния. Дали имаше двадесет? Разбира се, според човешките стандарти той изглеждаше дори по-възрастен от нея, но тя като безсмъртна бе живяла стотици, хиляди години. Отдавна вече не ги броеше. Живот лишен от чувства, но натоварен с множество отговорности.
- А сега ще умреш… - прошепна тя и за втори път се насочи към шията му. Знаеше, че няма да го боли. Веднъж щом смъртта дойдеше, Алдорния щеше да успокои уплашената му, напуснала тялото душа и да я съпроводи до Светлината.
Той отвори очи. Алдорния стреснато се отдръпна до стената. О, не, той не трябваше да я вижда; никой смъртен досега не беше виждал безсмъртно същество от нейния вид! Грешката не можеше да бъде поправена, тъй като ангелите-вампири, за разлика от обикновените вампири, нямаха право да убиват хора, които са в пълно съзнание… или поне не и без това да има сериозни последствия за тях.
- Какво, по дяволите…! – извика Ейвън и рязко се изправи – Кой си ти! Не се крий в тъмното, покажи се!
Нова светкавица освети стаята и той ясно успя да види среднощната си посетителка – черните й коси, сребристи очи, луннобледата кожа, ефирно облекло и трептящите тъмни крила. На кръста си носеше колан, на който висеше кристален меч.
- Не може да бъде… - не можеше, не искаше да повярва, че това наистина му се случваше – Коя… какво си ти?
Алдорния не проговаряше, стоеше все така мълчалива и нерешителна.
- Говори! Или аз ще… - той затършува с ръка в чекмеджето до леглото си, извади пистолет и го насочи към гърдите й – Отговори ми или ще те убия, още тук и сега!
Лицето й остана напълно спокойно, докато най-сетне му каза:
- По-добре го остави, може да се нараниш…
- Аз да се нараня? – невярващо повтори Ейвън – Подиграваш ли ми се?
- Не – поклати глава – Човешките оръжия не могат да ме засегнат, но пък за сметка на това могат да навредят на теб.
Той нервно прокара пръсти през косата си, но не отмести оръжието си.
- Защо си тук? – попита я нервно.
- За да те убия.
Отговорът й беше плашещ, но прозвуча сякаш беше най-естественото нещо на света. Ейвън запали свещта, за да може да я разгледа по-добре. Никога не беше виждал по-прекрасно създание, сякаш видът й просто не се връзваше с думите.
- Да ме убиеш? Мога ли да знам защо?
Алдорния се приближи и той видя висящата на врата й пентаграма.
- Така ми е заповядано. Но сега всичко се обърка – тя смутено се заоглежда из стаята – Не биваше да се събуждаш, трябваше да умреш в съня си. А интуицията не ми подсказа, че ще стане така, което е твърде странно… Сега какво да те правя?
- Защо просто не ме оставиш и не си идеш откъдето си дошла? – ръката му трепереше – В съседната стая спи малката ми сестра, ако само посмееш да я нараниш…
- Сестра ти не ме интересува, Ейвън, тук съм само заради теб.
- Знаеш името ми? От къде би могла да…
- Наистина си просто дете – уморено въздъхна тя – Нямам време за обяснения, а и за всички тези векове никога не съм говорила с човек. Не разбираш ли, че това просто не биваше да се случва? Не мога да те убия, но не мога и да те оставя жив…
С едно добре премерено движение тя рязко издърпа пистолета от ръцете му и го остави внимателно на леглото. След това се обърка отново към него:
- Ще дойдеш с мен. Ти си избери дали това ще стане по лесния или по трудния начин.
- Къде смяташ да ме отведеш? – гласът му трепереше.
- При Него. Моят бог. Той ще реши какво да правя с теб.
- Защо просто не ме оставиш тук и не излъжеш, че си ме убила? – отчаянието го обхващаше – Не искам да умирам… Има толкова много неща, за които съм мечтал, а още не съм направил. Що за бог би си играл така с човешкия живот?
Алдорния се приближи до прозореца и се загледа в бурното небе.
- Ти не разбираш – каза след известно мълчание – Никой не може да Го излъже. Той вижда всичко, вижда ни и сега. Неговият поглед обхваща цялата Земя, мисията Му е да пази реда в нея.
Ейвън все още имаше чувството, че сънува. Седна и покри лицето си с ръце в отчаян опит да мисли логично. Беше чувал легендата за петте свята и жителите им, разбира се, но никога не беше вярвал искрено в съществуването им. Но ето я, тя стоеше пред него толкова истинска…
- Кръвта по дрехите ти… - прошепна той – човешка кръв ли е?
Алдорния кимна.
- Да. Създадена съм, за да убивам.
Той потрепери от ужас.
- Нямаш ли сърце?
- Сърце? – объркано повтори тя – За какво говориш…? Всъщност няма значение, загубихме достатъчно време. Идваш с мен, сега!
Изглеждаше дребна, но притежаваше наистина забележителна сила. С лекота го обхвана през кръста в здрава хватка и полетя с него навън, така сякаш дори не усещаше теглото му. За щастие, бурята бе утихнала, вече не валеше, но ароматът на дъжд и росна трева се усещаше навсякъде из въздуха.