Отиде си...

В живота срещнах и загубих, твърде много хора... Приемам трудно новопристигналите, и още по-трудно загубата им. Жалко е когато видиш, как човек до скоро значел много, си тръгва през вратата.. и много неизказани неща, и твърде много неразбрани думи остават между вас. И няма смисъл, но очите плачат, защото болката от вътре те изгаря.. Дали щом тези хора толкова лесно те оставят, е трябвало да въобще да влизат в твоето сърце... И не говорим за любов, тя непозната е, с която разминавали сме се безбройни пъти.. Но скъп ако е бил човека, заради това което е, и белег траен би останал, ако те предаде... тогава как да го забравиш, и как да продължиш напред с усмивка на устата. Не знам как да опиша това чувство, което кара ме да плача... Тук в гърдите нещо ме пристяга, и сякаш някой се опитва да ме удуши, но ръцете около врата ги няма.. Скоро болката замира... и погледа минава през материята... сякаш наоколо е празна стая.. все още нещо те задушава, ала като че ли отпуска свойта хватка здрава.. На очите вече и сълзите не остават.. Пресъхват и просто се напрягат.. Седя в средата на пустата стая, в тъмното, държейки скапания си компютър.. чрез него се запознахме, явно и с неговата помощ се изгубихме. Човекът, за когото това го пиша, едва ли ще го прочете.. Изтри ме от живота си, все едно копира грешен текст в word и натисна delete, пропускайки през ушите си думите ми, и чувайки само това, което желае. Разбира се, че имам вина, това са двустранни отношения, за жалост, той не изслуша нито обвиненията, нито извиненията ми.
Едно ще посъветвам Вас, тези които ще прочетете това. Внимавайте кого допускате в сърцето си, и кого пропъждате от там... За съжаление никога не знаем кой е правилният избор, затова, просто казвайте „обичам те“ без да чакате да ви го кажат от отсрещната страна!Ако сме щастливци, един ден може би ще чуем тези думи, без да сме ги казали преди това...