Целувка на вампир: Пробуждането на демона (Четвърти разказ)

„Казват, че е по-добре да преминеш отново през Ада и да станеш ангел, отколкото да си в Рая, но да си останеш демон. Но те не знаят, не разбират очарованието на Тъмнината и силата на нейните обитатели. А ангелите знаят – и треперят…”

Алдорния се потопи изцяло във водата, опитвайки се отмие кървавите следи от себе си, но лепкавата червена течност сякаш просто не искаше да се махне. Скоро обаче слънцето щеше да изгрее и имаше опасност в гордата да се появи някой ловец или палаво малко детенце, а тя не искаше да виждат Ейвън на дневна светлина – необикновената му бледност и чудатите червеникави очи щяха да го издадат. Затова сега в здрача тя бързаше, но не можеше да е толкова гъвкава и дейна, колкото й се искаше да бъде. Ограниченото й човешко тяло вече се чувстваше твърде уморено и усещаше крайниците си така изтръпнали и нестабилни, че сякаш излишното напрежение щеше да я довърши всеки момент. Стигаше толкова къпане, трябваше да пести силите си. С тази мисъл на ум, тя се обърна и закрачи към брега, но внезапно водата до нея се развълнува и малки мехурчета достигнаха повърхността с шумно бълбукане. Една студена мокра ръка се пресегна и сграбчи тази на Алдорния, която извика по-скоро от изненада, отколкото от уплаха. Чул писъка й, Ейвън се обърна и със смразяваш кръвта рев се стрелна напред, за да й помогне… и тогава видя създанието.
- Съжалявам! – проплака русалката с мелодичен, омагьосващ глас – Толкова съжалявам!
Тя беше насочила към Алдорния белите си празни очи, от които се стичаха черни сълзи. Имаше изключителна синьо-зелена коса, като от влажните спластени кичури капеше вода по светлата странно зеленикава кожа на раменете й. Трагичното изражение на лицето й изразяваше ням ужас, почти толкова смразяващо плашещ колкото този в слепите й очи.
- Той е буден – прошепна тя – Буден е! Разбираш ли…? Кървавият дъжд беше предзнаменование… Той идва. Идва за теб – за да те вземе и обрече на вечен мрак в Земята на Прокълнатите!
- Не! – лицето на Алдорния пребледня – Това не е възможно! – тя се наведе и докосна с ръце лицето на русалката – Аз бях в Свещената земя, говорих с Него и Той ми каза, че наказанието ми се изчерпва с това да бъда човек и да прекарам дните си на Земята. Не спомена нищо за пробуждане на Демона, а знаеш, че е неспособен да лъже… Трябва да си сгрешила!
Русалката клатеше обезумяло глава и дори веднъж плесна във водата с величествената си огромна черна опашка.
- Няма грешка! – думите й издаваха нарастващата паника – Той иде за теб! Усети мириса му във въздуха, чуй думите на демоничния му глас в шепота на вятъра, виж как цялата природа трепери в страх от неговото идване. Може би не е Негово дело, но проклятието над теб е истинско. Бягай! Бягай далеч, мой паднал ангел… - и тя бързо се потопи и изчезна в мътната сива вода.
- Сякаш бих могла да се скрия – каза Алдорния по-скоро на себе си.
Страхуваше се да погледне към Ейвън, за да не го зарази със своите страхове. Не искаше той да я вижда слаба точно сега, когато най-много се нуждаеше от нея. Но вече знаеше, че няма да може да остане дълго с него, няма да може да вижда красивото му лице и гордо да наблюдава как до вчера слабоватото човешко дете постепенно се превръща в безстрашен безсмъртен. Потисна разочарованата си въздишка.
- Демон? – с безкрайната си прямота Ейвън веднага повдигна темата – Възможно ли е да греши? Все пак беше сляпа…
След известно време наблюдение на жалките безплодни опити на Алдорния да се измъкне от езерната тиня, той я повдигна на ръце.
- Всички русалки са слепи – каза Алдорния и обгърна с ръце врата му – Но сетивата им са толкова изострени, че във водата те просто нямат нужда да виждат – за момент се замисли и носталгична усмивка засия на устните й.
- За какво се сети? – попита Ейвън, усетил промяната у нея.
- Някога, когато бях човек… или по-точно когато отново бях човек, преди да бъда взета в Свещената земя като ангел-вампир, познавах Лорела – една прекрасна морска русалка, която всяка нощ ме чакаше в малката лагуна до замъка, в който живеех. Понякога тя ме молеше да й обясня какво значи да виждаш, да възприемаш цветовете, да плачеш от възхищение пред природна картина или красива дъга… Тя пееше за мен всяка нощ и аз я слушах с часове, пленена от нейния глас. Чувал ли си легендите, Ейвън? Няма нищо по-смъртоносно и в същото време омагьосващо като песента на русалка… Всеки, който я чуе, бива толкова привлечен от звуците, че не може да се пребори със желанието си да влезе във водата… и в последствие се удавя.
- Но ти не си се удавила?
Алдорния замълча, припомняйки си далечното си минало като жрица в кралския замък на викингите, или както повечето хора предпочитаха да я наричат тогава – вещица. Не желаеше да разказва сега на Ейвън за древните ритуали, в които използваха заклинания от забранени свещени текстове, правеха кървави жертвоприношения и използваха физическото сливане на телата си в своята магия. По време на изпълнението на такъв ритуал тя беше заченала малкото момче, дете на злите сили, отговорно днес за превръщането на Ейвън във вампир. Не, тя не искаше да говори за старите кошмари и за това колко жестока грешница беше. Все пак беше страдала векове, за да пречисти душата си…
- Значи и вещиците съществуват – въздъхна Ейвън – Имам толкова много да уча.
- Но как…? – Алдорния зяпна.
- Забрави ли, че имам голяма част от твоите сили? – той повдигна веждите си въпросително – Сега и аз мога да разбера какво си мислиш без да има нужда да го изкажеш с думи на глас… Долавям мислите ти, чувствата ти. И знам колко си ужасена от жената, която някога си била. Но все пак – вещиците не се поддават на песента на русалките, защото са различни от обикновените хора. Без да принадлежат към безсмъртните, те притежават от тяхната магия и могат да я използват в различни ситуации. Лорела те е научила на това. Усетила е силата в теб като си била малко момиченце и ти е помогнала да я осъзнаеш, но не е предполагала, че ще се превърнеш в такова чудовище…
Затваряйки очи, Алдорния си пожела да не беше си позволявала слабостта да подценява силите на Ейвън.
- А сега си мислиш, че този демон е твоето наказание…
Алдорния повдигна глава и той видя гнева, който е разбудил в сребристите й очи.
- Спри да ровиш в главата ми! – тя се намръщи – И никога не споменавай повече това създание!
- Защо си толкова уплашена…?
Тя измърмори нещо тихо, но той не я чу заради силния дразнещ шум. Те вдигнаха глава към небето едновременно и видяха небето да почернява от огромното ято летящи и грачещи гарвани. Стотици, хиляди гарвани. Спогледаха се мълчаливо, но и в тишината увисваха думите, които не смееха да си кажат на глас – а именно, че това не беше добър знак. Нямаха време. Демонът, призован неизвестно от кого, приближаваше.
Именно тогава първият слънчев лъч на зората ги докосна. По вълшебен начин крилата на Ейвън постепенно започнаха да се смаляват и накрая се скриха напълно.
- Това е заради по-силно изразената ти вампирска страна – обясни му Алдорния – Ти си повече вампир, отколкото ангел, и затова през деня силите ти значително отслабват. Но бъди благодарен и на това – ако беше обикновен вампир, слънчевата светлина щеше вече да те е убила. На теб никога няма да ти се наложи да спиш в ковчег.
Ейвън вдигна поглед към пурпурното небе на изгряващата зора. Светлината дразнеше очите му, но нямаше и следа от по-сериозна реакция.
- Чувствам се малко уморен – призна той.
- И ще става все по-зле; след цял ден на светло наистина ще си преуморен и няма да мислиш за друго освен за глада си. Скоро ще трябва да се храниш.
При мисълта да убие невинен човек само за да задоволи егоистично телесните си нужди, Ейвън потръпна. Не искаше да мисли за това сега.
- Да тръгваме.
Постепенно навлязоха в малкото градче, което тъкмо се беше пробудило. Алдорния забеляза, че през деня мястото изглеждаше изключително живописно и приятно, както повечето селца, сгушени в подножието на планинските склонове. Имаше нещо успокоително в зеленината наоколо, нещо опияняващо в уханието на дивите цветя, нещо, което те кара да поискаш да останеш там завинаги. И макар и живяла векове в един далечен фантастичен свят без светлина, Алдорния също осъзнаваше колко щастлива би се чувствала, ако можеше да остане тук завинаги. Само ако… Тя вдигна ръка и стисна силно пентаграмата на врата си, затваряйки очи. Да, вещерските й способности бяха още в нея, скрити дълбоко в съзнанието, но живи там. Можеше да ги пробуди, когато дойдеше подходящия момент, но дали щеше да успее отново да ги усмири и подчини или пък те щяха да я направят робиня на старата й порочна и зла страна – това тя не знаеше.
Ходът на мислите й беше прекъснат от биенето на камбана. Идваше от някъде наблизо.
- Неделната служба в църквата – каза Ейвън и след известен размисъл добави – Може би сестрата ми е там. Ясмин не би пропуснала да я заведе. Нека идем да проверим!
Той ускори крачка, дърпайки малко грубо спътницата си за ръка след себе си, но нетърпението му да види сестра си, да се увери, че тя е добре, беше твърде голямо.
Църквата, както после видя Алдорния, се оказа симпатична малка сграда, с бели стени и синкав покрив. Голям метален кръст стърчеше над камбанарията, а отвътре се носеха песните на жените от хора.
Когато двамата застанаха на входа, Ейвън се спусна щастлив напред, забелязал сестра си на една от първите пейки, а Алдорния бавно го последва, но после внезапно спря. Вниманието й беше приковано от множеството статуи на ангели, разположени около олтарите. Тя тръгна да се приближава към най-близката от тях и тъкмо я докосна с ръка, когато усети как някой подръпва полата й. Беше русичката сестра на Ейвън.
- Ти наистина ли си ангел? – попита детето срамежливо, с изгарящи от любопитство невинни сини очи, но преди Алдорния да успее да отговори, момичето вече беше насочило вниманието си в друга посока и повдигаше пръст настрани – Виж! Статуята плаче… Страх ме е.
И наистина, по страните на мраморния ангел, когото Алдорния беше докоснала, се стичаха кървави сълзи. Оглеждайки се наоколо, тя видя, че същото се случваше и с останалите статуи. Въпреки пламенните слова на свещеника, който се опитваше да успокои хората, всички дошли на литургията забелязаха необичайния феномен и панически се разбягаха с викове.
Алдорния вдигна детето на ръце, погали златистата му коса и прошепна:
- Моли се, малко момиченце. Моли се…