Целувка на Вампир: Любов след Смъртта (Разказ Шести)

„…докато смъртта ни раздели. Ами ако един от нас е вече мъртъв? Това прави ли клетвата на сърцето по-малко истинска?”


Иймън стоеше, скрит перфектно в клоните на високото дърво, под което почиваха вампирът, върколакът и вещицата. Само нервното потрепване на величествените му черни крила издаваше обземащото го силно раздразнение.
- Трябваше да ме последваш – с твърд глас каза той, може би за хиляден път тази нощ, на духа на Алдорния, седящ срещу него. Нормалните души след смъртта се лутаха уплашени и ужасени, отчаяно търсейки пътя към Светлината. Иймън, един от най-древните ангели-вампири, беше наблюдавал тази тяхна естествена реакция и им бе оказвал помощ в това последно пътуване от самата зора на създаването на Петте свята. И всички души приемаха с благодарност неговото присъствие и напътствия. Всички, освен тази тук. Дори сега устните на меланхоличната бледа сянка, в която се бе превърнало някога великолепното лице на Алдорния, стояха упорито стиснати, а в очите й грееше странен пламък, едновременно на почти фанатична непоколебимост и безмерно отчаяние.
- Няма да се откажа – поклати глава тя – Сега Ейвън има най-голяма нужда от мен.
Иймън сведе поглед към вампира, който още държеше ръката на безжизнения труп на Алдорния.
- Да, той определено има нужда от доста помощ – кимна й разсеяно – но ти вече не можеш да му я окажеш. Безплътна каквато си вече, ти трябва да мислиш единствено за собственото си избавление.
Тя протегна призрачната си ръка, опитвайки се да докосне рамото му, макар и да знаеше, че е невъзможно, и умоляващо прошепна отново:
- Не мога да си отида.
- И само защото има човек, когото не ти се иска да оставиш, ти ще рискуваш да останеш завинаги бродещ без посока призрак на тази Земя, отказвайки се от Рая?
Тя дори не трепна под тежестта на обвинението в тона му.
- Не зная дали помниш какво е да си човек след цялото изминало време , Иймън – започна внимателно Алдорния – Не зная дали помниш какво е да обичаш. Но заради любовта, която изпитвам към Ейвън, дори Раят ще ми се види като Ад без него. Знаеш, че неговата собствена душа никога няма да достигне Светлината заради вампирската кръв във вените му; вампирите не ги допускат там горе. Затова искам да остана тук, където мога да го следвам, било то и без негово знание. И какво пък, може би един ден ще намеря начин да сме заедно…
Иймън въздъхна за последен път и бавно, с нечовешка грация, се повдигна. Преди да отлети, той я предупреди:
- Заповядано ми е от Него самия да взема духа от тялото ти и да го съпроводя до Светлината. Тялото ти вече беше мъртво, когато го открих, което е странно, признавам, но при намесата на дяволска магия и същества от другите светове понякога се случват неочаквани обрати. При все това, ти продължаваш да отказваш да се подчиниш на Неговата воля. Знаеш какво ще се случи сега… След четвърт лунен цикъл Самаел, най-древният сред нас, ангелите-вампири, ще дойде лично да те принуди да изпълниш божествената воля. Невъзможно е той да не успее и все пак ако по някаква голяма случайност това се случи, ти ще останеш завинаги в така… Безцелна, бродеща… С времето ще губиш спомените си един по един и някой ден дори любовта, която те крепи сега, няма да ти остане. Помисли добре!
Алдорния остана замислена над казаното, гледайки в мрачното небе дълго след като фигурата му вече бе изчезнала. Клоните на дървото бяха безмилостно огъвани от силата на яростния вятър, но тя не го усещаше. Вече не бе способна да почувства нищо друго освен тази тъпа болка в сърцето, сякаш някой по чуден начин беше изтрил всяка мисъл и усещане в съзнанието й, оставяйки единствено безумното, обсебващо безпокойство за Ейвън.
- Трябва да я погребем – гласът на върколака достигна до нея, добавяйки нова тревога към старата.
- Не! – опита се да извика тя, като долетя долу при другите, ала те не можеха да я чуят – Не, не ме погребвайте! Аз съм тук, сред вас! – и за пореден път се опита да влезе в студеното си безжизнено тяло и да му вдъхне силите и живота обратно. Само че безуспешно… Демоническата магия от отровната целувка се беше просмукала в кръвта й, затваряйки пътя на всяка клетка за каква да е топлина и жизненост. С по-голям успех би се опитала да съживи кубче лед.
А Ейвън стоеше загледан в обичните черти на мъртвата, тъй спокойно застинали. Вдигна бледата й ръка към устните си и я целуна нежно, след това бавно прокара пръсти в косата й.
- Дори в смъртта си е така съвършена – прошепна той, по-скоро на себе си. Но след като срещна въпросителното изражение на върколака, се принуди да добави – Не. Няма да разреша да унищожим тялото й, докато все още има надежда тя да се събуди.
- По-добре щеше да е да я запомниш каквато е сега, спокойна и красива. Нима трябва да видиш как плътта й се разлага, за да се съгласиш да направиш необходимото? – върколакът поклати глава – Споделям загубата ти, но е време да осъзнаеш очевидното. А именно, че тя няма да се върне…
Ейвън помълча известно време, борейки се със собствените си съмнения, че тези горчиви думи бяха самата истина. Накрая се обърна и тихо попита:
- Имаш ли си име, друже?
- Ксандър.
- Добре, Ксандър – кимна бавно той – Ще разреша да й направим красив гроб като му дойде времето, но нека най-напред изчакаме още малко. Алдорния беше едничкият лъч надежда, който ме водеше. Само заради нея чудовището, в което се превърнах, не обзе напълно съзнанието ми… Тя вярваше в мен, дори когато я държах в ръцете си и не можех да мисля за друго, освен за това да я убия и изпия кръвта й. И аз не мога да се откажа сега от нея просто така. Трябва да вярвам, че ще се случи чудо… Разбираш ли? – отчаянието в гласа му беше толкова искрено, че при все вродената си омраза към всички вампири, Ксандър се трогна. Самата Алдорния би заплакала, ако можеше. Ала тогава Фрея се намеси.
- Освободете ме! – заповяда тя, но никой не я послуша. Бяха я завързали през кръста за ствола на плачещата върба, като така не й оставяха особени опции за движение. Сега когато пеперудите й бяха мъртви, вещицата стоеше безпомощна пред нападателите си.
- Какво ще правите с мен? – поинтересува се тя, като се опитваше да не издава страха си.
Ейвън се обърна към нея, измервайки я студено с червеникавите си на цвят очи.
- Когато загубим надежда, че Алдорния може да се събуди отново, гробът до нейния ще бъде твоят. След всичко, което й причини, ти обещавам смъртта ти да бъде бавна и мъчителна. Искрено се надявам болката, която изпиташ в последните си мигове, да е поне наполовина толкова смразяваща, колкото е моята пред трупа на жената, която обичам – каза той, тайно доволен от искрения ужас изписан ясно на лицето на Фрея. Дори Ксандър внезапно се прокашля и им обърна гръб, очевидно сам трудно сдържащ злорадстващия си смях – Така че, вещице, ако знаеш някоя добра молитва към божествата или демоните на твоя вид, мисля, че сега му е времето да я кажеш…
- Но аз съм твърде млада и красива, за да умра! – извика тя, треперейки.
- Всъщност, няколкото ти века са далеч от първа младост – кисело възрази вампирът – Хайде, Ксандър, нека идем да се погрижим за трупа на Ясмин. За нея поне със сигурност знаем, че няма да се върне от отвъдното…
Фрея поклати глава отчаяно. Алдорния можеше да чете по лицето й като в отворена книга. Сестра й наистина се беше стреснала сериозно.
- Почакай! – извика Фрея, след като Ейвън се беше изправил и вече се отдалечаваше – Погледни ме! Нима можеш да ме убиеш, след като толкова много приличам на нея?
Ейвън се обърна ядосано, но щом погледът му падна върху разстроеното й лице, веднага помръкна. Беше права. Макар й зеленоока и червенокоса, тя имаше чертите на Алдорния. Скулите й бяха изваяни също като нейните, ресниците бяха сходно гъсти, веждите имаха подобна изписана форма, а във вените й течеше нейната кръв.
- Остави ме да живея – помоли го тя и този път звучеше искрена и примирена – Остави ме жива и аз ще бъде с теб, така както сестра ми беше. Ще те придружавам по пътя ти, ще те науча какво е да си вампир, дори ще дойда с теб в Земята на Прокълнатите, за да помогна да намерим сестра ти. Никой не познава по-добре демоните от мен, така че съм единствената ти надежда да си върнеш обратно Скай – тук тя направи пауза, облизвайки пресъхналите си устни, и с плаха усмивка продължи – Ще споделям леглото ти, оставяйки те да пиеш от кръвта ми… Погледни ме! Тялото ми е съвършено и знам, че те привличам…
Ако не беше вече мъртва, Алдорния би се задушала от омразата, която изпитваше в този миг. Дори самата идея за това Фрея да докосва и целува Ейвън я докарваше почти до лудост. Почувства, че не може да слуша повече това, и без да дочака да чуе отговора на Ейвън, полетя безцелно в гората.
„Как ми се ще за душата на нейното тяло да беше дошъл тази нощ Иймън!” помисли си гневно, когато най-после се спря, достигнала своето любимо място край езерото. Тя се наведе над повърхността и там отново видя омразното отражение на Фрея. Значи магията още действаше – не беше свързана с тялото, а с душата. А нейната душа още живееше, макар и невидима.
Внезапно една идея осени съзнанието й. Разбира се, че имаше начин да се върне към живите! Как не се беше сетила по-рано!
Бързо се насочи към отделената от селото къща на Фрея. Не знаеше със сигурност къде точно се намира, но знаеше, че като я види, няма как да я сбърка. Имаше и предимството, че мъртвите се придвижваха далеч по-бързо от живите.

Още от далеч мястото изглеждаше някак странно зловещо. Стените се издигаха високи и тъмно сиви, целите обвити в бръшлян, а короните на дърветата, растящи около къщата, се вплитаха една в друга и пускаха гъста сянка. Имаше нещо като градина, но цветя в нея липсваха и вместо това там растяха странни треви, на вид плевели, но Алдорния веднага разпозна в тях редки билки и растения, нужни за изпълнението на магическите ритуали. В центъра на градината се мъдреше голямо плашило, обвито в черен плат, което за глава имаше човешки череп. Като се приближи, Алдорния осъзна, че всъщност това не беше истинско плашило, а разлагащото се тяло на някой клетник от селото. Гарваните и враните го бяха накацали и още глозгаха последните късчета месо от него. Беше древно вещерско поверие, че страховитото грачене на черните птици дава по-голяма сила на растящите магически билки.
На Алдорния й се прииска да надникне през прозорците, ала такива просто нямаше. Затова с лекота премина през залостената врата. Отвътре къщата изглеждаше също толкова мрачна и мистериозна, колкото отвън, но атмосферата й навя спомени за един отдавна отминал живот. Чувство почти на носталгия изпълни душата й, и онази нейна дълбоко заспала страна, в която се таяха единствено зло и разрушение, сякаш се разбунтува дълбоко в нея.
Алдорния си позволи да огледа мястото в детайли. Фрея беше пресъздала доста успешно по-голямата част от интериора в скандинавския замък, където живееха някога. По прашните олтари стояха статуетки на древните скандинавски божества, сред които имаше венци от повехнали цветя, восък от изгорели вече свещи, пръснати руни и чаши и съдове, пълни със странни на вид течности. Ала Алдорния търсеше нещо определено… Тя погледна навсякъде, докато не откри малката вуду кукла, поставена до едно огледало, точно до разтворена Книга на Сенките. Тази малка восъчна кукла беше умалено копие на нея самата и дори носеше парче плат от нейната рокля и кичур от черната й коса. Фрея бе забила две карфици в очите й, за да може да вижда през тях, затова и в своето отражение Алдорния беше откривала сестра си. Умно, наистина. Но и обратимо.
На пода пред един от олтарите се очертаваше красиво изрисувана пентаграма, символ на петте елемента и Петте свята. Алдорния се разположи в центъра й, затвори очи и устните й започнаха без глас да мълвят отдавна неизползвани заклинания. Призоваваше силите на пазителите на четирите посоки, мощта на древните богове и богини и духовете на предците си, за да си възвърне отново някогашните способности. Тя събуди спящото зло у себе си и го остави да я погълне, знаейки че само то може да я направи достатъчно силна, че да се справи с трудната си задача. Енергията на силите, които бе призовала, се вливаше в нея, бясна и могъща, и скоро Алдорния вече не беше просто безсилен безплътен дух.
- Най-сетне – прошепна тя като отвори очи, а устните й се разтегнаха в жестока усмивка – След толкова години най-сетне пак съм себе си!
Сега тя нямаше нужда от тяло, за да довърши това, което си бе наумила. Само с поглед накара всички свещи в стаята да пламнат, вдигна вуду куклата във въздуха и, карайки карфиците да се забият още по-дълбоко, започна тихо да нарежда:
- Нека тази, която използва зло срещу мен, го посрещне сама обратно; нека тази, която гледа през моите очи, се превърне в мен, о, сили на Мрака!
По-късно, когато напускаше къщата, Алдорния се спря в градината. Стрелна се към една от враните, накацали по плашилото, и с лекота обсеби тялото й. Перата на птицата побеляха и това остана единственото, което я издаваше. Тя полетя обратно към гората, търсейки малката си група познати.
„Ейвън”, помисли си тя. „Ейвън, дръж се само още малко!”

Зората тъкмо разкъсваше мрака, когато Ейвън забеляза бялата грачеща врана, кацнала на клона на стария дъб, под който се излежаваше той. Не му се искаше да става, понеже знаеше, че днес ще трябва да вземе решение относно това какво да правят с тялото на Алдорния. Макар и представите му за добрия всепрощаващ и откликващ на човешките нужди бог да бяха отдавна разбити на пух и прах, той бе прекарал нощта тихо молейки се за чудо. На кого точно се молеше, това и сам не знаеше, но нали надеждата умираше последна.
Ейвън долови движение до себе си, но не се обърна, понеже обонянието му подсказваше, че това е Ксандър. Никога не можеше да се обърка един върколак по миризмата, помисли си той и с отвращение сбърчи нос. Фрея още лежеше неподвижна, но можеше да чуе тихото й спокойно дишане. За съжаление, пак не можеше да чуе биенето на сърцето на Алдорния. По дяволите, наистина никак не му се ставаше.
- В името на Богинята! – чу той възклицанието на Ксандър, който се беше приближил до вещицата – Трябва да видиш това...
Бърз като повей на вятъра, Ейвън моментално се изправи и впи поглед във Фрея. Зяпна щом разбра какво имаше предвид другия.
- Какво е това...!
Тя отвори очи, дочула възклицанията над главата си. Първият й импулс беше да се протегне, но въжетата я стягаха твърде много. Тя се намръщи и кисело се обърна към двамата досадници:
- Да не би през нощта да ми е поникнала втора глава?
- Нова глава не, но косата ти... – поклати глава Ксандър, все още твърде изумен.
Фрея с ужас погледна надолу към разпилените си къдрици. Бяха си съвсем наред, като изключим, че цветът им беше чисто черен.
- Не! – извика тя – Това не може да ми се случва! Къде е тялото на Алдорния?
- Точно там – посочи Ейвън, обръщайки се, и тогава й тримата забелязаха, че мъртвата Алдорния беше вече червенокоса. Нищо друго не се бе променило във външността на двете жени.
- Тази проклетница! Тази малка, лъжлива... – Фрея се задъхваше от гняв – Тя изобщо не е мъртва! По дяволите... Не ме зяпайте така тъпо, изгорете тялото й!
- Не е мъртва? – повтори тихо Ейвън, сякаш това беше единственото смислено нещо от всичко казано – Искаш да кажеш, че Алдорния....?
От очите на Фрея се стичаха сълзи на безсилие и нарастваща паника, а изписана по лицето й ярост го правеше да изглежда далеч не така хубаво.
- Сестра ми не е преминала към Светлината! – гласът й трепереше – Не е мъртва... Само тялото й е мъртво.
- Чувал съм легенди за души, които имат недовършена работа на Земята и не искат да си идат – замислено кимна Ксандър при въпросителния поглед на Ейвън.
- Тя не е мъртва – усмихна се Ейвън, сякаш вече не ги чуваше. Той падна на колене с ръце, вдигнати към небето, благодарейки на ум на всички добри и сили и духове.
- Не бързай да се радваш! – долетя до него предупреждението на Фрея – Не можеш да я оставиш да се върне. Унищожете тялото й преди да е станало твърде късно! Духът на Алдорния трябва да иде там, където принадлежат душите на покойниците. Тя по никакъв начин не бива да си възвърне физическата форма!
Ейвън бавно насочи студения си поглед към нея и изръмжа страховито, показвайки острите си вампирски зъби. За секунда се озова до нея и стисна в ледена хватка брадичката й. Можеше почти осезаемо да долови страха й.
- Бих могъл да строша черепа ти с лекота – каза той с глас, от който я полазиха тръпки. Тя не се съмняваше, че наистина е в състояние да изпълни заплахата си. Вампирите и без това никога не се бяха славели с особено търпение. – Оставям те жива само защото може да потрябваш на Алдорния в завръщането й сред нас.
Фрея се засмя нервно. Ех, само да ги имаше отново пеперудите… От болката тя не се боеше, но никога нямаше да понесе да й остане белег, който да засегне красотата й завинаги.
- Разбира се, че й трябвам! Ще си възвърне тялото чрез мен. С всеки следващ ден ще заприличвам все повече на нея, докато накрая моето собствено тяло ще лежи студено на земята. И тя ще се върне към живота. Само че няма да бъде онази Алдорния, която вие познавате... Ще бъде зла, опасна, жестока...
- Не лъжи! – извика Ейвън, забивайки юмрука си в ствола на вековния дъб. От удара дървото грозно изскърца и дълбока цепнатина го разцепи на две, като разкъса и въжето, с което вещицата бе завързана – Следващия път като избухна това би могло да бъде главата ти...
Очите му пламтяха в опасно огнено червено и Фрея осъзна, че е изгубила тази битка. Веднъж в живота си казваше истината и ето, че нямаше кой да й повярва. Но как и би могъл, Ейвън се беше вкопчил сляпо в надеждата да върне любимата си от отвъдното и отказваше да се вслуша в здравия разум. Отчаяна, тя се обърна към върколака, който оставаше последният й лъч надежда. Несигурно се изправи на крака и умолително му заговори:
- Приятелят ти чува единствено каквото му се иска. Но ти знаеш, че ако душите на обикновените хора останат на Земята, после не могат да се върнат повече в тялото си. Досещаш се, че за да се случи това, тук е използвана много могъщо заклинание. Черна магия...
Върколакът я изгледа с хладно презрение и тихо изръмжа:
- Макар и от скоро, аз познавах Алдорния. Не би могла да се занимава със зловредно магьосничество като твоето. Тя беше просто едно обикновено момиче с необикновено минало и много кураж. Недей да тровиш спомените ни за нея...
С примирена въздишка Фрея падна на росната трева и заплака отново. Никой не й обърна внимание. Тя се сви до умиращото дърво и впери поглед в ясното синьо небе, в което кръжеше една единствена странна бяла птица.

Дните отлитаха един по един. И както Фрея беше предсказала, тя действително с всеки следващ ден заприличваше все повече на сестра си. На втория ден имаше нейните сребристи очи, на третия ден същото лице, а през следващите и тялото й се промени. След седмица вече физически беше съвършено копие на Алдорния. Не й оставаше нищо друго освен да бъде изобретателна. Трябваше някак да намери начин да се върне в колибата си в гората до селото.
Ксандър бе отишъл на лов още рано сутринта, оставяйки Ейвън да я охранява. През последните дни обаче вампирът отказваше упорито да се храни от страх, че ако откъсне поглед от Фрея, то тя можеше да се измъкне. Тя знаеше чудесно, че той не й вярва. Виждаше го обаче как постепенно отслабва и губи енергия. Знаеше колко голям трябва да е вече гладът му и какви огромни усилия му струва да се въздържи да не се засити с нея самата. Дори само да стои буден му причиняваше ужасяваща болка и през всяка секунда уханието на свежото й тяло раздираше вътрешностите му, подобно на отровен газ. Колко ли би се изненадал Ейвън, ако научеше, че такава самоотверженост и мазохизъм не бяха напълно чужди и на Фрея...
Докато чакаше смъртта си с привидно спокойствие, тя си припомняше годините, които бе прекарала с Лорик. Вечна младост. Вечен живот. Вечна красота и магически сили. С него тя имаше целия свят в краката си; всичко, за което мечтаеше... за което двете с Алдорния мечтаеха, преди сестра й да се превърне в Негова поредна марионетка. Фрея толкова сляпо копнееше да го постигне някога, че не бе пожалила нищо в борбата към крайната цел. Всяко призоваване на демона изискваше кърваво жертвоприношение, в което трябваше да загине една чиста млада душа. Още чуваше в главата си предсмъртните писъци на децата, изплашените им до смърт пребледнели личица, докато се влачеха по земята, молейки я да пощади живота им. Те не можеха да разберат, че нейното безсмъртие изискваше да се къпе в море от кръв, кръвта на невинните, заедно с Лорик. Колко много й бяха завиждали жените от ковъна заради любовта му към Фрея. Но те не знаеха какво е да имаш демон до себе си. Докосванията му, целувките му, всяка минута с него в моментите на неговата страст сами по себе си бяха най-скъпата цена, която тя плащаше за да живее в красивата си мечта. Когато забиваше острието на сребърното атаме в сърцето на поредното малко момиче или момче, тя не изпитваше и капка съжаление. Тяхната смърт беше бърза и безболезнена, а мъченията за самата Фрея след като веднъж Лорик бе призован, щяха да са бавни и мъчителни. Нещата, които му доставяха удоволствие, я докарваха до самия праг на смъртта и болката я следваше през целия й жизнен път, правейки я все по-студена и безчувствена към заобикалящия свят. Затова, когато Лорик поиска да убият малкия син на изчезналата й сестра, Фрея с безразличие даде съгласието си. Бримир и без това притежаваше доброта и съчувствие, които леля му презираше. Лорик сам вля вампирската отрова във вените на момчето и после отрови и душата му, превръщайки го в празна черупка без друго съдържание освен насаденото му насила желание да отмъсти на майка си един ден, която бе имала наглостта да го изостави веднага след раждането му, за да иде на небето и да се отдаде на служба на Бога. Нямаше по-голяма предателка на вещерския род от Алдорния! Поради тази причина тя трябваше да умре. Идеята за това как ще убие един ден сестра си, даваше сили и на Фрея да продължи с още повече жар, тя беше тайното островче на спасението, където се криеше душата й, докато Лорик измисляше все нови и нови начини да тормози тялото й. Всички други жени, с които бе опитвал тези неща, умираха още в самото начало на това, което трудно можеше да мине за любовен акт, или в най-добрия случай просто тотално полудяваха. Но Фрея оцеляваше. Пак, и пак, и пак...
„Ти си една настина необикновена жена”, помнеше тя доволните думи на демона. „Никога не съм виждал толкова силна воля у друг човек, нито толкова черна душа и пусто сърце. И при това почти съвършена на вид. Боли те много, нали? Сега бъди послушна и ела пак при мен, тук... Ах, забравих, че не можеш заради веригата! Не, не се притеснявай, аз сам ще дойда при теб... Знаеш колко ценим огъня всички демони от Земята на Прокълнатите. Тези жалки създания хората намират романтика в запалените свещи, но това е само понеже са твърде слаби, за да могат да понесат и оценят удоволствието, което огънят доставя на запалената гола плът... Нека ти покажа колко съм романтичен.”
Дори секундите с него се движеха отчайващо бавно. Той винаги се шегуваше, че този път, когато свършва с нея, тя ще му се моли никога вече да не се връща. Но този път никога не идваше. Защото Фрея беше твърде горда, за да коленичи пред него, а да се откаже би било равнозначно на това да признае, че не е достатъчно добра, за да се справи. Лорик олицетворяваше нейният извор на безсмъртието и тя търпеше всичко заради него. А той умееше да е изобретателен.
В градчето беше известна като Дамата с пеперудите, ала никой не предполагаше, че зловещите лилави пеперуди лекуваха със същата лекота, с която убиваха. Те помагаха на обезобразеното й тяло да се възстанови бързо и правеха чудеса с външния й вид след кошмарните изживявания с Лорик. Това, което не можеха никога да излекуват обаче, беше душата й. Фрея не изпитваше нищо към заобикалящото я. Любов, приятелство, добродетели – смешни думи, създадени от един лицемерен свят. Какво значеше „състрадание”, проповядвано от хора, които сами бяха надянали оптималния символ на страданието и смъртта, кръста, на вратовете си? Ако Фрея беше научила нещо през дългия си живот, то това беше, че в своята болка всеки е сам.
Да, децата наистина умираха от ръката й без да познават истинското лице на агонията...

  Изпрати на приятел     Гласове: 986 (гласувай)
  Дaтa: 13.04.2010, 16:27 ч.

  Посещения: 5536
    Автор: black_lady

  Коментари: 1 (Прочети / Добави)


КОМЕНТАРИ

24.06.2010, 02:16:04 ч.    1 

ще има

ВИЖ ВСИЧКИ КОМЕНАРИ (1) ТУК »

Име: e-mail:

WOW  смях  кикот  :P  :)    ангел  cool  тъжен  не!  ядосан  чалнат  учуден  несигурен  мигащ  ?!?    влюбен  сърце


 


    НАЙ-НОВО Творчество
    НОВИ АЛБУМИ
    ПОСЛЕДНИ ТЕМИ ВЪВ ФОРУМА

Гост  

Гост  

Гост  

Гост  

Гост  
Януари 2018
ПОНВТОСРЯЧЕТПЕТСЪБНЕД
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031    

 
Нашата компания
Момичета
Момчета
Най-най
Търсене
Нещата от живота
Ръка за ръка
Love & Sex
Музика
TV & Филми
Любопитно
Животни
Образование
Mода
Games
Hi-Tech
Тонус
Здраве
Красота
Спорт
Напитки
Творчество
Стихотворения
Разкази
Забавление
Огън и Лед
Усмивки
Народна реч
Забава
Хороскоп
Общност
Teen Календар
Звезден ден
Тестове
Анкети
Албуми
Форум
Начало
Teenzona свят
Teenzona fun
Teenzona списание
Връзка с нас | Линк към нас | Реклама | Общи условия     0.02821683883667   Teenzona.com © 2004 - 2018
-->