Просто послание

-Силвия, хайде идваш ли?
-Идвам, изчакай ме долу!
Сиси беше се затворила в стаята си и не искаше да излезе. Едвам я накарах да се поразходи с мен. Тя беше влюбена в Иво, но той.. той си имаше приятелка. Преди 2 години ходеха, уж я обичаше много, а я заряза, подигра се с нея, тя беше съсипана, но готова да му прости. А той беше надменен и дори да изпитваше все още нещо към нея, не би зарязал сегашната си приятелка - Анна. Сиси се беше отказала от него, спря да го следи, да го търси. Беше й много тежко, когато го гледаше с Анна. Според нея,тя не го обичаше, просто парадираше с него.

Анна беше глуповато момиче и не толкова красиво, но със самочувствие и то немалко. Днес реших да изкарам Сиси от дома й и да се поразходим в парка. В 9 часа и звъннах и тя каза, че ще излезем, но трябвало първо да й помогна за нещо... Какво ли беше намислила, дали беше свързано с Иво?!

-Лани качи се горе, трябва да те помоля нещо! -гласът й беше дрезгав и накъсан, сякаш току що е плакала.
-Идвам.
-Здравей, мила, трябва да те помоля за нещо... този път е за последно, обещавам, наистина...
-Какво? Пак ли Силвия, какво искаш, ти сама се нараняваш... Казах ти да го оставиш, няма смисъл!
-Не, не, само това, моля те! - Силвия ми подаде един бял плик без марка, без написан подател или получател.
-Какво е това? Писмо? - попитах учудена.
-Да писмо за... за него...
-Колко си глупава! Искаш да го занеса ли?
-Да само това, моля те...
-Добре, но само този път! Просто трябва да го забравиш.
-Да знам, благодаря ти, Лани! - тя наведе глава, сякаш да скрие изкривеното си в гримаса лице, отдръпна се, седна на леглото и не каза нито дума повече. Това беше знак, който значеше "Хайде, тръгвай,занеси му го". Не чаках покана и тръгнах към дома на Иво. Пликът не беше запечатан и ме обзе любопитство. "Какво ли му беше писала, дали го молеше да се върне при нея? Дали не го е забравила..." Тези мисли се въртяха в главата ми. Е, добре никой нямаше да разбере, ако го прочета. Отбих в една уличка, седнах под едно дърво и извадих писмото. Листът, на който беше написано посланието беше някак захабен, стар, жълтеникав и на места имаше малки мокри капчици от... сълзи. Разгънах го и зачетох:

-Здравей, любов моя!
Сигурно се чудиш защо ти пиша, пак ли ще ти досаждам... Не, спокойно. Искам само да ти кажа, че наистина много те обичах, но реших да те изоставя. Не, не се смей, всъщност Аз не те бях оставила, бях се вкопчила в теб. Сега когато съм сама, потънала в огорчение, болка и единственият "човек", с който си говоря е госпожица Самота, сега аз реших да те оставя, да загърбя миналото, сегашното и бъдещето. Да, точно така, да загърбя целия си 16-годишен живот, защото ти беше този Живот. Познаваме се от 10 години, нали така? Обичах те, когато бяхме малки, обичам те и сега! Но виждам че си с друга, по-щаслив ли си с нея? Не, не ми казвай, вече не ме интересува. Трябва да знаеш, че бях готова на всичко за теб, щях да умра, ако трябва само и само да бъдем още миг заедно - прегърнати и с допрени устни. Сега, когато погледна нощтното небе и видя очите му ми е толкова тежко..защото знам, че няма да мога да видя твоите очи. Влажните, топли, тъмни очи, които ме обгръщаха, потъвах в тях. Тези очи никога няма да забравя, любов моя. Дори сега, когато те оставям на нея изпитвам носталгия, но знам, че трябва да те оставя да си отидеш. О, и ето още една сълза падна на листа хартия, на който изливам бедната си осиротяла душа. Иска ми се да можех да ти кажа всичко това в дълбоките ти очи, но не мога, нямам сили още съм слаба, нали знаеш, че ме беше изгорил? Сега чакам да се възродя от пепелта. Е, жалко само за сърцето ми, защото то няма да се възроди, много гадно, нали? Е, нищо и без него ще продължа съществуването си. Знам, че сигурно не те интересуват нещата, които четеш, но замисли се, това трябваше да го знаеш. Не можех просто да те оставя без ти да знаеш, нали? Е, мисля, че писах прекалено много, ще те оставям да излезеш с приятелката си. Успех любов моя, бъди щастлив и не тъжи, че те оставям - просто така трябва!"

Толкова тъжно.. докато четях от очте ми бликаха сълзи. Защо Сиси беше толкова нещастна, какво и бе дал той? Преди да прочета писмото не знаех, но сега вече разбрах. Той й беше дал живот, надежда за повече светлина. Той й беше дал ЛЮБОВ! Дарил и е най-величественият, най-скъпият подарък на света-ЛЮБОВТА. Погледнах към небето - беше синьо, с малки пухкави облачета. За момент ми се видя, че на един облак е застанало малко ангелче, което свири на китара. Разклатих глава, погледнах отново на горе, но ангелчето го нямаше. Май прекалено дълго бях стояла под ябълковото дърво. Станах от меката трева затичах се към домът на Иво - той трябваше да прочете това писмо, наистина трябваше.