Зора след дълга нощ

Here I am, once again
I`m torn into pieces
Can`t deny it, can`t pretend
Just thought you were the one

Парти с маски… Не бяха организирали такова от дълго време насам и сега всички много се радваха на мисълта да се позабавляват на това мероприятие. Е, още от средата на вечерта маските бяха вече захвърлени, но пък купонът продължаваше да се вихри с пълна сила. Жана стоеше на терасата и наблюдаваше танцуващите в стаята. Не че не умееше или пък не желаеше да танцува – напротив, отдаваше й се (тя дори посещаваше уроци по ориенталски танци) – просто през последния половин час някой беше решил, че трябва да се пускат все сладникави балади и всеки си беше награбил половинката, а Жана от месец насам беше сама.

Тя бавно огледа танцуващите двойки в стаята и погледът й се спря на най-колоритната от всички – Владо и Натали. Двамата бяха невероятно сладки! Откакто се събраха, изглеждаха толкова влюбени и щастливи, че просто стопляха сърцата на всички хора, които ги виждаха заедно… Владо се беше променил много – сега бе по-оживен, отпуснат, шегуваше се и се смееше много. От едно меланхолично и упорито момче, прекрасната Натали беше успяла да сътвори едно тъй жизнерадостно създание! Истинска метаморфоза! Всички негови хубави черти, на които той преди не беше давал воля, сега изплуваха и завладяваха околните. Не, той никога не е греел така от щастие докато ходеше с Жана…

Тя въздъхна тихо и отвърна очи от тях. Тогава изведнъж съзря как в стаята влезе едно непознато момче. Дъхът й секна, докато го разглеждаше. Той изглеждаше… великолепно! „Нещо като Натали в мъжки вариант”, засмя се в себе си Жана, но далеч не злобно, а просто развеселено. Макар и натъжена от раздялата си с Владо, тя се чувстваше разстроена и разочарована от целия свят и всички мъже в него, както имаха навика да правят повечето от недорасналите й връстнички. Просто си знаеше, че има неща, които трябва да се случат, и такива, на които просто не им е писано да бъдат. Животът продължаваше все пак, все някъде я очакваше и новото начало!

Песента свърши и малко преди всички да седнат по местата си започна нова песен от същия тип и повечето двойки продължиха танца си. Владо и Натали обаче прекъснаха и отидоха до красивия непознат.
- Хей, как си, братовчеде! – усмихна се топло Натали и го прегърна – От толкова много време не сме се виждали…
- Привет, мила – отвърна той – Виждам, че си по-хубава от всякога… А това трябва да е Владо, нали?
- Ех, вече са ти разказали всичко за него преди мен – разочаровано отвърна тя.
- Всъщност ние вече се познаваме, скъпа – развеселено се включи и самият Владо – Ние с братовчед ти се видяхме за първи път още преди… Той обаче не можа да довърши, тъй като недвусмисленото закашляне на другия говореше недвусмислено, че трябва да замълчи.
- Защо не потанцувате? – предложи усмихнатият красавец и им намигна весело.
- А защо ТИ не потанцуваш, Тони? – нападна го Натали.
- Ах, знаеш, че не обичам да танцувам с непознати – понамръщи се той – Пък и всички дами в стаята вече си имат с кого да танцуват.
Владо се огледа и изведнъж забеляза Жана, която стоеше сама на терасата.
- Виж онова момиче там – той кимна в нейната посока - Тя е сама, защо не я поканиш…
Тони я огледа щателно, след като намусено каза:
- Толкова е… безлична. Няма ли по-хубави момичета тук…?

Прозорецът обаче беше открехнат и тримата си нямаха и представа колко ясно се чуваше техния разговор на терасата. Въпреки силната музика Жана успяваше да долови всяка отделна дума. „Безлична”… Обидата отекна грозно в съзнанието й. Е, вярно, че не беше красива… Имаше нещо все още твърде детско в излъчването й, за да бъде наречена дори привлекателна. Вярно, че не беше особено забележителна на вид, но нима това я правеше недостойна за един танц с кое да е момче…!?

Мрачните й мисли бяха прекъснати от смяната на музиката. Зазвуча значително по-живо парче и тя реши, че вече достатъчно дълго е стояла отделена от другите, затова побърза да влезе при тях. Преди да се присъедини към развихрилите се на дансинга обаче отиде да си вземе питие от кухнята. Докато си наливаше от мартинито, усети върху себе си натрапчивият поглед на хубавия непознат, който също стоеше близо до бара.
„Сигурно още иска да се забавлява за моя сметка”, каза си тя ядосана за пореден път, но не изрече гласно и дума.
- Здравей – заговори я внезапно той.
Жана не отвърна на поздрава, а само вдигна изненадано очи към него, което му даде възможност да отбележи, макар и недоволно, че всъщност въпреки несиметричността на някои черти в лицето си, тя имаше наистина изразителни зеленикаво-кафяви очи.
- Не мисля, че се познаваме – продума най-сетне.
- А нямаш ли желание да се запознаем? – самоуверено попита той и плъзна поглед по фигурата й – Имаш хубав костюм… като на танцьорка от харем.
- Преди минути не беше никак ентусиазиран да се запознаеш с мен – тя присви поглед и иронично повдигна вежди – На какво моята безлична особа дължи такова внимание сега…?
Тони се понамръщи и тя искрено се зарадва, че е поизтрила самодоволството от физиономията му.
- Не е учтиво да подслушваш чуждите разговори. Както виждаш, можеш да научиш много неща, които няма да ти харесат.
- Виждам единствено един човек тук, който не ми харесва! – с тих, но твърд глас отвърна тя, изпразни чашата си на един дъх и се насочи към танцуващите.

Ритмичните движения на гъвкавото й, добре сложено тяло винаги привличаха вниманието на момчетата, които в такива моменти я намираха направо за прекрасна, забравяйки напълно дребните й несъвършенства, които обикновено забелязваха. Жана всеки път танцуваше с такова видимо удоволствие, че нямаше как да не постига завиден успех в своите танци. А и днешното й специално облекло по чудесен начин подчертаваше движенията и загатваше фигурата й…

Тони я гледаше мрачно и с нарастващо раздразнение, но въпреки това сякаш беше изпаднал в някакъв транс и просто не можеше да свали очи от нея. С какво толкова го омагьоса и сам не можеше да определи и при все това започваше да усеща, че желанието му да има това момиче нарастваше с всеки изминал миг.

Когато тя най-сетне, уморена, се оттегли отново на терасата с поредната чаша мартини, той я последва.
- Какво искаш? – попита с досада Жана.
- Теб.
Тази единствена думичка прозвуча тъй искрено, че смехът заседна в гърдите на Жана.
- Не знаеш какво говориш – отговори тя смутено – Ти си нахален, просто нагъл…
- Аз просто имам куража да кажа на глас това, което мисля – сви небрежно рамене той, след което протегна ръка и повдигна брадичката й, за да може да погледне в очите й и да прочете там необходимия му отговор. От лицето на непознатия се излъчваше толкова воля и такава магнетичност, че Жана от самото начало усети, че е загубила битката. Може би беше заради красивата нощ, изпития алкохол или меланхоличното й настроение, но тя бързо се предаде.
- У нас или у вас – прошепна тя глухо.
Когато чу този въпрос, Тони най-после си отдъхна и се усмихна широко. Да, имаше нужда да го чуе от нея, за да се увери, че тя не е по-различна, че е просто една от многото… Да, той щеше да обуздае тази нежност, която се надигаше у него щом я погледнеше, щом беше близо до нея.
- Нека е у вас.
Беше дълга и страстна нощ. Без романтика и свещи, но затова пък с много чувство и желание и от двете страни. Без да подозират дори, те сляха и душите си заедно с телата…

Първият слънчев лъч се прокрадна през прозореца и освети лицето на Жана. Тя се поразсъни, прозя се и протегна ръка към мястото до себе си. Беше празно. Той си беше отишъл… Ароматът му обаче все още се усещаше, възглавницата му беше затоплена там, където беше лежал… Можеше все още да усети присъствието му. Тя се надигна се и застана пред голямото огледало до гардероба. Протегна ръка и докосна отражението си… Докога щеше да бъде все така? Докога щеше да позволява на мъжете в живота си да идват и да си отиват…? Докога щеше да бъде все сама…? Няколко часа обич през нощта и след това самотно събуждане на сутринта. Това ли искаше тя за себе си цял живот…? За първи път от много, много време насам Жана най-сетне се усмихна щастливо.

Дните изтичаха бавно, твърде бавно за Тони. Ходеше непрекъснато по купони и дискотеки, излизаше с хора, само и само да забрави онази едничка нощ в прегръдките на Жана. Не беше казал на никого за това, пред всички продължаваше да играе ролята на все тъй желаното и недостижимо момче. Беше отишъл на бала без маска, но се чувстваше така сякаш цял живот беше носил такава… до онази нощ. Сам не можеше да си обясни какво точно се случи. Знаеше само, че беше красиво, безкрайно красиво… най-красивото нещо, което някога бе преживявал. И въпреки това изпитваше невероятна болка, когато се сещаше как си отиде, без да каже и довиждане.

„Поне веднъж кажи истината, помисли си той, признай поне пред себе си, щом не смееш пред останалите, че си просто един страхливец… Винаги те е ужасявала мисълта да се обвържеш с една жена…” Но мислите му не променяха нищо. Тони бе прекарвал много такива нощи с други жени… но бяха ли точно такива всъщност? Не можеше да сравни Жана с никоя друга… Не можеше и да бъде с нея. И какво направи…? Това, което правеха страхливците – не направи абсолютно нищо. Молеше се единствено времето да му помогне да я забрави по-бързо. Дните му минаваха с разни приятни разсейвания, но нощите.. ах, нощите! Понякога си мислеше, че ще полудее от мисли по нея, друг път я сънуваше и се събуждаше с усмивка, която помръкваше заедно с осъзнаването на тъжната действителност.

Един ден, съвсем случайно, на едно събиране той я видя… В първия момент се зачуди дали да не избяга, но нима можеше да го направи отново? Сърцето му бясно биеше, а по цялото му тяло преминаха нервни тръпки, ала той си наложи да отиде при нея и да я поздрави пак:
- Здравей… отново.
Необикновените й очи бяха впити в него. Тони напрегнато се опита да прочете в тях някакво чувство, но те бяха непроницаеми за него. Господи, какво ли не би дал, за да узнае какво си мисли тя в този миг…
- Как си – отвърна Жана най-сетне с напълно спокоен глас.
Той помълча известно време, водеше жестока борба със самия себе си. Накрая, като че ли чувствата му надвиха, приближи се, прегърна я и зарови лице в меката й коса.
- Липсваше ми… - прозвуча дълбокият му глас – Повече отколкото съм предполагам, че е възможно да ми липсва някой…
- Знам – прошепна тя нежно и се притисна по-силно към него.
- Не, не знаеш – поклати глава той – Как би могла да знаеш, след като дори на мен самия не ми е съвсем ясно какво се случва…? Дори не подозирах какъв смут ще предизвикаш в душата ми… Хах, дори като се замисля, аз чак сега разбрах, че наистина имам такава… Досега никога, никога не съм се чувствал така. Защо…? Не, не мога да си обясня…
- А сега ме чуй ти – тя се отдръпна така че той да може да я вижда – Имах възможността да помисля над всичко… И реших, че искам да съм с теб. Обичам те… Не се страхувам да го кажа, не се страхувам от любовта. Да, била съм много наранявана преди, но какво от това…? Винаги има ново начало… защо да не е с теб?
Тони се наведе и я прегърна, слагайки глава на гърдите й. Можеше да чуе как сърцето й бие… Не беше ли това най-хубавият звук на света…?
- Обичам те…