Съдбата на една дрипла - I част

- Погледни се! Та ти си просто една дрипла! – за пореден път дъщерята на най-заможния човек в селото изричаше тези думи пред малката Юлия. Горката продавачка на дрехи бе принудена всеки ден да търпи унижения заради бедността си. С широка усмивка на уста богатата и разглезена кокона врътна задните си части и гордо подмина. Навън беше студено. Петнадесетгодишната Юлия гледаше как другото момиче се отдалечава и потръпваше при вида на красивите и топли дрехи, с които бе облечено то. Та тя самата в този студ беше наметнала сам едно старо и раздърпано елече – единствената връхна дреха, която имаше. Със зачервени бузи и избилите сълзи на очи, тя се облегна на сградата, пред която беше опънала чаршафчето, с наредените отгоре дрешки. Тя сама ги бе ушила. Седеше по цял ден там – на улицата и се радваше на всеки минувач, който купеше нещичко от нея.
Загледана в далечината, Юлия се замисли за миналото си. Тя бе родена в семейство с обикновен произход. Единствено дете. Баща й бе починал от рак, когато детето било едва на шест годинки. След неговата смърт майка й с мъка успявала да се грижи сама за дъщеричката си и да изкарва нейната и своята прехрана. Тежък бе живота за тях двете. Малко преди четиринадесетия си рожден ден, малкото момиче научава, че майка й е катастрофирала. Лекарите спасяват живота й, но не и краката й. Така Юлия е принудена да излиза рано сутрин и да се прибира понякога дори след полунощ. Докато чакаше някой да купи нещо, тя шиеше дрешки. Съседката бе така добра да и дава плат, прежда и конци на по ниска цена. И така, вече една година бедната Юлия бе забравила детството си и се бе отдала на любимата си майчица – човека, заради когото бе готова да направи всичко…
Възрастния човек, който се спря пред наредената й стока, я върна към настоящето.
- Моята внучка е около твоите години, момиченце. Скоро има рожден ден. Искам да й подаря нещо и виждам, че самичка изработваш тези красиви дрешки. Колко струва тази синята?
Той посочи с пръст една светлосиня блузка с ръкави, тесни откъм рамото и постепенно разширяващи се към китката. Отпред бяха избродирани няколко жълти цветчета.
- Осем лева – простичко отвърна Юлия. тя погледна стареца с красивите си влажни очи. Сърцето й се разтуптя – значи поне днес двете с майка й щяха да хапнат нещо.
- Добре, моето момиче, ето двадесет…
- О! Но аз… аз – заекна тя – нямам да Ви върна.
- Не се притеснявай за това. Заповядай!
И отмина. Девойчето гледаше банкнотата. Очите й заблестяха от радост. Вътрешният глас й казваше, че трябва да задържи парите въпреки неудобството и срама, за да нахрани майка си и да посъбере малко пари за лекарствата й.пробра парите в джоба си. След злополуката тя често боледуваше. Огледа се, видя една жена и я попита колко е часа.
- Девет.
Слънцето се беше скрило вече. Девет вечерта… Днес щеше да се прибере малко по-рано. Бързо сгъна дрехите, прибра ги и заподскача щастлива към дома си. Стигна до вратата, отвори я рязко и нежното й гласче прозвъня:
- Мамо, днес един добър господин ми …
Тя замълча. Стоя вцепенена няколко секунди.
- Мамо, спиш ли? Мамо?
Юлия отиде до леглото, побутна майка си, но тя не помръдна. Момиченцето застана на колене и прегърна безжизненото тяло на единствения човек, който я обичаше. Остана така няколко часа… и заспа в сълзите си.