Вечна любов...

Те се познаваха от малки деца. Той беше най-добрият й приятел, а тя беше неговата. . Минаваха годините, а те разтяха заедно. Той беше няколко години по-голям от нея. Приятелските им чувства прераснаха в истинска и чиста любов. Вече бяха заедно две години, когато се наложи той да замине, за да продължи образованието си. От тогава тя се затвори в стаята си, излизаше много рядко и то почти винаги, когато той беше в града, за да се видят. Не ядеше, не спеше, единственото, което правеше беше да плаче гледайки техните снимки. Родителите й бяха много притеснени, но тя не осъзнаваше, че погубва живота си. Тази трудна любов от разстояние я бе променила. Когато излизаше, почти винаги се прибираше пияна... Но не само давеше мъката в алкохол, но тя посегна и към по-сериозни неща, започна наркотиците, уж само да опита, а това се превърна в ежедневие, дори да не излиза тя взимаше дозата си у тях. Тя нямаше приятели, единственият човек, който я разбираше беше той, а него го нямаше. Всеки път, когато той се връщаше тя сияеше, но няколко дена с него не се равняват на месеците, в които го няма. Рядко се поглеждаше в огледалото, защото приличаше на призрак. Мина година от както продължаваха връзката си от разстояние, а усмивката на лицето й не се появяваше. Прекараха едно незабравимо лято. Тя отново бе почувствала щастие, но както обикновено и то се превърна в сълзи. Родителите й заминаха за няколко дена, но тя реши да остане, защото знаеше, че той ще си дойде. Прекараха една прекрасна, но може би последна нощ заедно. На сутринта той я помоли да се разделят, защото тази любов убива и двама им. Тя не може да живее без него, знаеше го, но не можа да го спре. Едва прошепна „обичам те” и в момента, в който той затвори вратата, тя плачейки се свлече на земята. Може би от удара.. или от болката в сърцето тя бе загубила съзнание. Час по-късно, докато той чакаше влака си, за да се върне в непознатия и самотен за него град, осъзна, че не може без нея. Погледна телефона си, видя нейната снимка, влакът му идваше, но той не можеше да замине, не и без да се увери, че тя е добре, не и без да й каже колко много я обича. Набра номера й, но нямаше отговор. Домът й беше на 10 минути от гарата, но той пробяга разстоянието за 2-3 минути. Само от нещата, които му минаваха през главата той можеше да се разплаче от страх. Отвори вратата и я видя да лежи на земята. Сълзи се стичаха по лицето му „Защо го направих?! Защо я нараних?! Защо я оставих”-крещеше той. Тя едва отвори очи и прошепна „Остани, обичам те! Завинаги!”. Той не каза нищо просто я притисна до себе си и я целуна. Остана още седмица, в която усмивката не слизаше от лицата им. От тогава тя се промени, стана много по-общителна. Усмивката на лицето й беше истинска. Когато завърши гимназия, тя се премести да учи в града, в който живееше той. Бяха истински щастливи... А, аз бях просто един страничен наблюдател, видял истинската любов през техните очи!