Часът е 23 и някоя друга минутка след това. Какво да прави човек, на който не му се спи. Пуши поредната цигара на балкона си и се чуди накъде отива животът му. Не може да намери отговора и съответно в главата му е пълна каша. Голямата главоблъсканица го праща до въпросът - "А сега накъде?". Накъдето ти видят очите, или накъдето е правилният път? Отново няма отговор..... Времето минава бавно, но безмилостно. Решението е - "Оставям бъдещето настрана!". А днес направих ли нещо стойностно за себе си, нещо с което да си помогна? Май не, но вече и аз не зная, защото как мога да зная дали сам си помогнал като не знам правилният път. Минутка мълчание.... Отново следват задълбочени мисли, но колкото и да са задълбочени пак са си празни. Е, добре, има ли смисъл тогава жалкият обикновен животец, който водя с тези така неизменни житейски ценности, които сам съм си наложил? Отговорът е - НЕ. Жалко, можеше и да стане човек от мен! Сега, разбира се, още може да има такава възможност, но вече сам се отказал. Гоня ценности и идеали, а какво постигам - НИЩО. Живея, но на приказка. Какъв е този живот без смисъл? Все едно като умреш да ти дадат една книга, където да напишеш нещо за това как си живял и после да се подпишеш. Да, подпис ще има, но описанието ще е едно безкрайно дълго многоточие. Многоточие като живота, хем дълъг, хем кратък, но при всички положения безсмислен. Или пък точка, точка, точка - същото е като ден, ден, ден, но всеки следващ с нищо не се различава от предходният. Защо живеем? Вместо дар, това май е най-голямото ни наказание. Наказание с което сме се примирили. Наказание сурово като дългата руска зима, наказание безмилостно като ада. И хората казват - "След животът следва или рай, или ад.". Не е вярно животът е ада, а след това какво следва никой не знае и не може да каже със сигурност. Следват безброй предположения....
За Бога почнахме със животът, къде ни отведе мисълта. И все пак има ли някакво значение? Живот, или смърт все ще съществуваме в някакво измерение. Където и да сме, и в двете измерения съществуването ни е жалко. Където и да попаднем сме поредните губещи. Дали сме прекрачили границата между двете измерения остава без значение. И тук, и там - все едно и също. Мизерия, глад, нищета - за някои физически, за други духовни - все ги има тези неща! Жалко! И за капак на всичко какво е човекът - най-разумното същество във вселената - добре, така да бъде. Но какво печелим от това, че можем да мислим и да разсъждаваме. Печелим само това, че стигаме до истината, но в този случай истината боли и то повече отколкото можем да си представим. Минава време, движим се по стълбата на живота ту нагоре, ту надолу и като си дадем накрая равносметка сме стигнали до там, откъдето сме тръгнали. Направили сме много, но не сме постигнали нищо. Блъскали сме си много време главите - е оставаме си с блъскането. Отчаянието ни е обзело. В мислите си можем да сме навсякъде, а в реалността къде се намираме? Нека си дадем отговор, но този път всеки сам за себе си. Накъдето сме се запътили там отиваме. Не, мисля, че накъдето сме се запътили само ще минем от там и ще се зърнем пак на старото си място, сами със собствената си самота, защото иначе сме обречени на риска. Може да е по-добре, но може и да е много по-зле! Връщаме се, пак тръгваме, пак се връщаме и така, докато всичко свърши. В крайна сметка всичко свършва там, където започва - раждаш се в болница и преди да умреш изживяваш последните си мигове в болки, взимаш последните си глътки въздух отново в болница. Единственото, за което можеш да се радваш е, че никой не е могъл да те спре да се родиш, и да съжаляваш горчиво за това, че никой не може да те спре да умреш. Вече може даже да се тълкува и по обратният начин, но зависи кой, как разбира нещата. Резултатът - минават ти какви ли не мисли през главата и когато се избавиш от тях всичко продължава по старому.
За Бога почнахме със животът, къде ни отведе мисълта. И все пак има ли някакво значение? Живот, или смърт все ще съществуваме в някакво измерение. Където и да сме, и в двете измерения съществуването ни е жалко. Където и да попаднем сме поредните губещи. Дали сме прекрачили границата между двете измерения остава без значение. И тук, и там - все едно и също. Мизерия, глад, нищета - за някои физически, за други духовни - все ги има тези неща! Жалко! И за капак на всичко какво е човекът - най-разумното същество във вселената - добре, така да бъде. Но какво печелим от това, че можем да мислим и да разсъждаваме. Печелим само това, че стигаме до истината, но в този случай истината боли и то повече отколкото можем да си представим. Минава време, движим се по стълбата на живота ту нагоре, ту надолу и като си дадем накрая равносметка сме стигнали до там, откъдето сме тръгнали. Направили сме много, но не сме постигнали нищо. Блъскали сме си много време главите - е оставаме си с блъскането. Отчаянието ни е обзело. В мислите си можем да сме навсякъде, а в реалността къде се намираме? Нека си дадем отговор, но този път всеки сам за себе си. Накъдето сме се запътили там отиваме. Не, мисля, че накъдето сме се запътили само ще минем от там и ще се зърнем пак на старото си място, сами със собствената си самота, защото иначе сме обречени на риска. Може да е по-добре, но може и да е много по-зле! Връщаме се, пак тръгваме, пак се връщаме и така, докато всичко свърши. В крайна сметка всичко свършва там, където започва - раждаш се в болница и преди да умреш изживяваш последните си мигове в болки, взимаш последните си глътки въздух отново в болница. Единственото, за което можеш да се радваш е, че никой не е могъл да те спре да се родиш, и да съжаляваш горчиво за това, че никой не може да те спре да умреш. Вече може даже да се тълкува и по обратният начин, но зависи кой, как разбира нещата. Резултатът - минават ти какви ли не мисли през главата и когато се избавиш от тях всичко продължава по старому.
Speedster
20 Ное 2007 г.
