Просто разказ за несподелената любов... | Проза

Стойш до мен на самотния ни бряг, близо до мен си, далече са твоите мисли... Морето шепне своята песен, но защо е тъжна тя? Помниш ли колко беше красива преди? Преди... когато гонехме вълните и чакахме новите лъчи. Звездите тази нощ са изгубени в тъмни облаци от самота. Помниш ли колко бяха красиви, когато гледаше в мойте очи? Дали те усещат колко далечен си ти? Дали знаят, че другата те чака в заспалия град? Дали?....

Любовта ни бавно се изгуби в студената нощ... Гледаш към горещия пясък, пазещ топлината си от деня. Извърташ глава към мен, но сълзите ми не виждаш, дали защото друга чакаш, или защото спомените те настигат... Не знам...Помниш ли красивите дни с мен? Помниш ли улиците, които изпълвахме с живот? Помниш ли, морето и скалите? Залезите и изгревите? Дните и нощите? Помниш ли? Не, нали? Но аз помня...
Нощта бавно се изнизва и идва дена. Ти си тръгваш без дума, без вопъл, без жест. Сама оставам да гледам изгрева. Първите лъчи весело блезкат по морските вълни, а звездите са изчезнали като нашата любов. Гледам твоя изчезваш силует в далечината. Тръгваш си и ме оставяш сама с нашата залязваща любов. Дали мираж е била тя? Дали лъгал си ме ти? Дали щастието лъжливо е било? Дали? Аз стоя сама на брега, загледана в морето. Какво съм аз сега? Загубих всичко, заради теб, а сега загубих и теб... Тръгвам към събуждащия се град, но кого да търся, кой ще ми помогне? Вървя по улиците пусти и самотата им поглъщам. Знам, че нея вече будиш, за да я целунеш, забравил за моята любов...
Годините минават, но спомена за болката остава. Дали си щастлив се питам, дали не те е оставила тя? Не знам дали искам да те боли, или просто да си щастлив. Ще те видя ли някой ден случайно и дали ще те позная? Колко пъти се питам не е ли лудост да мисля още за теб?...
Морето пее своята песен и колко е прекрасна тя. Звездите весело играят по небето и всичко сякъш си е същото...но брега е пуст и тъжен...пазещ спомена за една несподелена любов...

Desert_Rose
08 Юли 2005 г.