Самота

Беше хладна юлска вечер. Тя седеше свита до прозореца и гледаше как едри капки започват да падат от небето. Седеше съвсем сама в тъмната студена стая, загледана в нищото...

Болеше я. Чувстваше се сама, изоставена и забравена от всички, като ненужна използвана вещ тя бе захвърлена и сега беше потънала в мрачни спомени за отминалото време...

Изведнъж една сълза се търкулна по бузата й и бавно падна на пода, а после още една и още една... И всички тези сълзи, и всичката тази болка заради един човек, едно несподелено чувство. Тя го обичаше, той нея - не, тя го желаеше, той нея - не. Но всичките им прекрасни мигове заедно, всички прегръдки, които той й бе дарил, всички нежни думи... защо е било всичко? Нима е било измама? Една прекрасна лъжа, в която тя е повярвала.

Сега й се иска само да крещи! Да зарови пръсти в пепелта от изгорената си душа и да гледа как тя изтича между пръстите й, така както са изтекли безвъзвратно всички техни красиви мигове. Но вече няма глас, няма сили да се бори срещу това ужано чувство на болка и самота, което я изпива, взема всичко от нея и сега тя е празна...

И ето, тя се оптуска, потъва в света на сънищата, но той се появява отново, като призрак, дошъл да й напомни за миналото. Приближава към нея, поглежда я с топъл поглед, разгръща обятията си и започва да й говори. Дали са същите мили думи, същите красви лъжи ? Тя вече не чува, глуха е за всички негови лъжи. Стой скована, все така свита в своя тъмен ъгъл, втренчена в него. Той приближава все повече и повече, и ето го на дъх разстояние. Но нейното сърце вече не бие. Мъртво е за чувства... Той я прегръща, но ... НИЩО. Тя изчезва, като ангел. Издига се в небесата на болката и сълзите, откъдето винаги ще бди над него!

ПРОСТИ МИ, ЧЕ ТЕ ОБИЧАХ!