Вярвате ли, че някога най-разбиващата, влиятелна и емблематична брилянтна група на своето поколение е предизвиквала озадачени погледи и питанки от сорта на „Извинявай, Рейдио кой?”
‘Radiohead: The Best Of’ е първи ретроспективен албум в кариерата на бандата, която е достъпна за феновете както на физически носител, така и дигитално. В ‘Radiohead: The Best Of’ са събрани заедно сингли, ключови парчета и любими лайв изпълнения от цялата ера на групата с Parlophone Records /Анимато Мюзик.
През 12-годишната им обща история с лейбъла, Radiohead са продали над 25 милиона копия от своите албуми по целия свят, като са достигнали платинен статус в 17 държави, а мултиплатинен – в 9, плюс са спечелили две много ценни награди ГРАМИ. Те също така се превърнаха в една от най-големите икони на музикалната сцена и една от най-обичаните от критиката групи за всички времена с албуми като ‘OK Computer’ и ‘The Bends’, обявени за шедьоври и постоянно класирани в Top 5 на Обединеното кралство за най-яки албуми на всички времена.
‘Radiohead: The Best Of’ излиза в различни версии, като единичният компакт диск включва 12 сингъла (в това число синглите, влезли в ТОП 10 на Великобритания ‘Paranoid Android’, ‘Creep’, ‘Karma Police’, ‘No Surprises’, ‘Pyramid Song’, ‘Street Spirit (Fade Out)’ и ‘There There’) плюс 4 ключови други парчета.
ТРАКЛИСТ:
’Radiohead: The Best Of’ (стандартна версия)
1. Just
2. Paranoid Android
3. Karma Police
4. Creep
5. No Surprises
6. High and Dry
7. My Iron Lung
8. There There
9. Lucky
10. Fake Plastic Trees
11. Idioteque
12. 2+2 = 5
13. The Bends
14. Pyramid Song
15. Street Spirit (Fade Out)
16. Everything In Its Right Place
Освен тази стандартна версия на албума, The Best Of излиза и в следните формати:
• Специално издание на двоен диск с още 13 парчета
• Винил сет от 4 части, който общо ще включва 29 парчета
• Трак за диджитъл даунлоуд с 29 парчета
• DVD с всички класически видео клипове
Очаквайте съвсем скоро и DVD версията на Radiohead: The Best Of!
RADIOHEAD по Крис Салмън
Сега е трудно да си представим, че въобще е имало времена, когато не е било кристално ясно, че Radiohead са предопределени за слава и величие. Нещо повече, било е последното нещо, което се е мислело за тях. А мисълта, че някога хората ще спорят и ще се чудят как по-точно да подберат парчета за първата ретроспекция на кариерата им, е изглеждала буквално нелепа. Истината е, че такива времена е имало. И бандата, която се превърна в най-разбиващата, влиятелна и емблематична брилянтна група на своето поколение, е предизвиквала озадачени погледи и питанки от сорта на „Извинявай, Рейдио кой?”.
Петимата съученици и приятели от Оксфорд започват кариерата си трудно. Първият им успешен сингъл е Creep. Сега познат като най-големия им хит, болезнен израз на самоунищожителната енергия на Том Йорк въвлечена във вълнуващите, сърцераздирателни звуци от китарата на Джони Грийнууд. Когато песента е издадена през септември 1992, тя е посрещната със смазващо безразличие. Radio One я обявява за „прекалено депресираща”, за да я завърти в ефир и сингълът едва се добира до 78 място в класациите.
Това е особено притеснително, като се има предвид, че Creep е най-доброто парче от предстоящия дебютен албум Pablo Honey, изпълнен с гневен гръндж-поп, който звучи по-скоро обещаващо, отколкото като напълно завършена продукция. Когато албумът е издаден през февруари 1993 и NME описва Radiohead като „лигаво подобие на рок банда“, те са в опасност да отпаднат още преди старта на надпреварата.
Но истината е, че песен от ранга на Creep не може да остане незабелязана. Тя става хит първо в Израел. Едва след това и внесена от Израел, песента намира място в радио станция в Сан Франциско. Радиото започва да я върти, а слушателският отклик е съкрушителен и не след дълго Radiohead се озовават с истински успех в чарта на САЩ. Впоследствие, Creep се превръща във вселенски хит; включително и в родна Великобритания.
Въпреки това, дори и тогава повечето считат Radiohead за група-еднодневка, повлияна от Nirvana, без шансове за светло бъдеще. Самите Radiohead не държат задължително на успеха. След изтощителна година в обиколка по света за промотирането на Creep, Йорк се чувства като човека-джубокс, с пресъхнало вдъхновение и мотивация. Нещо повече, бандата вече ненавижда същата тази песен, която помага за милионните продажби на дебютния албум. Когато най-накрая Radiohead се завръщат в Оксфорд, настроението далеч не е толкова триумфално заради изтощението и разочарованията.
Както се оказва, способността на Йорк да прокара тези мрачни настроения във втория албум са нещото, което изстрелва Radiohead на съвсем ново равнище. Бандата прекарва по-голямата част от 1994 в студио с продуцента Джон Леки, в непрестанни спорове и ненавист към самите себе си. Същата година издават единствено My Iron Lung EP, чието едноименно заглавие е своеобразна метафора на успеха на Creep. И въпреки наситените наслагвания на звука да сочат за значителен музикален напредък, то текстът е отражение на неразбирателствата помежду им и несигурността: “This is our new song / Just like the last one / A total waste of time / My iron lung”.
Бандата е на ръба на разпадане по време на мексиканското си турне в края на годината, преди членовете на Radiohead да успеят да се конфронтират тотално и след това да разрешат непрекъснато нарастващите различия помежду им. Завръщат се в Лондон с нова обща страст и за няколко натоварени седмици групата завършва албума. Многозначително го озаглавяват The Bends – това е медицинското название на състоянието, в което водолазите изпадат при прекалено бързото изплуване на повърхността.
The Bends не е посрещнат с кой знае какви фанфари при издаването си през март 1995, но онези, които си купуват албума скоро разбират какъв огромен скок в качеството представлява. Докато Pablo Honey включва една брилянтна песен и няколко добри, този втори албум може да се похвали с почти безсрамно количество силни, вълнуващи и запомнящи се парчета. С отчайващия копнеж на High And Dry, меланхоличната въздишка на Fake Plastic Trees и парливото ръмжене на Just, бандата доказва, че Creep не е била единствената класика, която ще остави отпечатък в бъдещето.
Славата на Radiohead започва да се носи от уста на уста, следват няколко шокиращи видеоклипа и все по невероятни лайв изпълнения. През 1995 The Bends постепенно издига статуса си. R.E.M. канят бандата на турне, албумът се появява в повечето обзорни материали за изминалата година и до издаването на мрачния и спиращ дъха Street Spirit (Fade Out) през февруари 1996, Radiohead получават признанието на критиката и комерсиален успех, които музиката им очевидно заслужава. Въпреки че това е пети сингъл от албума, Street Spirit (Fade Out) се превръща в най-големия британски хит на бандата дотогава.
Сега вече вълнението около Radiohead става осезаемо. Бандата доказва, че е подготвена за него, влиза в студио, за да създаде нов албум, несъмнено по-добър от The Bends.
OK Computer е записан с продуцента Найджъл Годрич. Част от записите са в скромното собствено студио на бандата ( репетиционна зала без тоалетна), друга – в луксозното имение на актрисата Джейн Сиймор в провинцията (шест тоалетни). Успехът на The Bends дава възможност на Radiohead да бъдат колкото си искат амбициозни, смели и безкомпромисни. Сега бандата черпи музикално вдъхновение много повече от Майлс Дейвис, Енио Мориконе и DJ Shadow, отколкото от Pixies, R.E.M. или Magazine.
Когато Radiohead издават албума, всички заявяват, че той е комерсиално самоубийство. Бандата показва колко малко ги притеснява това с избора на Paranoid Android за първи сингъл (без да броим ритмичната Lucky, която се появява за пръв път в благотворителния албум за Пострадалите от война деца от 1995). Над шест минути неподлежащи на времето мелодии и разкривени свързващи рок елементи, тези яростно критикувани кока сцени далеч не са конвенционален избор за първи сингъл от албума. И все пак, при издаването си през май 1997, парчето става първият Топ 3 сингъл на Radiohead във Великобритания. Няколко седмици по-късно, подкрепен от възторжените оценки на критиката за неговата иновативност, музикално майсторство и кратки, клаустрофобични текстове, OK Computer се превръща в първия Номер 1 албум на бандата. Тяхното зашеметяващо представяне като хедлайнери на фестивала Glastonbury в края на 1997 доказва, че в този момент няма по-значима банда на планетата.
Застрашителната Karma Police и тъжната No Surprises скоро след Paranoid Android атакуват предните редици на хит парада и доказват, че Radiohead все още имат песни, които съответстват на музикалните им амбиции. Сега вече бандата е по-известна от когато и да било преди, пълнят огромни стадиони по време на турнето си и са номинирани за престижните награди Mercury и Grammy (през февруари 1998 печелят Grammy в категорията”Най-добър алтърнатив албум”). Но точно както Creep едва не разбива бандата, така и новите успехи и продължителното турне след OK Computer носят объркване, депресия и авторско пресушаване на групата. Особено при Йорк.
Той е изтощен от непрестанното внимание, писнало му е да показва душата си, отегчен е дори от рок музиката. И така повежда групата към съвсем ново звучене. Резултатът е невероятният четвърти албум, Kid A. Идеята им е да правят електронна музика, повлияна от Краутрока, джаза, Брайън Ино и електро музиканти като Autechre и Aphex Twin. Но бандата първо трябва да се научи КАК да я създава. По-голяма част от усиления 15-месечен звукозаписен процес прекарват в четене на упътвания за необходимите синтезатори и семплери. Като добавим и някои от значимите скандали помежду им и множеството вътрешни съмнения, истинско чудо е, че Radiohead успяват изобщо да завършат албум, още повече добър колкото Kid A.
Съставен от завладяваща електроника, индустриални бийтове, изненадващи духови инструменти и извиващи се вокални мантри, Kid A е изключително смела, разбиваща и впечатляваща продукция. Но това е нещо повече от албум, който те зашеметява. Той е с омагьосваща и прекрасна музика, на моменти детински и непостоянен, вълнуващ и хипнотичен, брутален и нежен. Това, което липсва в караоке рефрените се компенсира от дълбочината, обширността и високата класа. И светът не спира да го слуша; след издаването си през октомври 2000, Kid A се радва на безкрайни хвалебствия и успехи в класациите, превръща се в първия албум на Radiohead, достигнал до номер 1 в САЩ и им носи множество награди, между които и две статуетки Grammy.
През юни 2001, само 10 месеца след Kid A, Radiohead се завръщат с петия си албум, Amnesiac. С 11 парчета, повечето резултат от същата маратонна сесия като Kid A, той предлага от същата изкривена електронна креативност, макар и малко по-различна. Още веднъж критиката е във фурор и следват множество номинации за награди. Междувременно, чарт успехите на безбрежното, повлияно от Smiths Knives Out и мечтателното, с преобладаващо пиано Pyramid Song разбиват на пух и прах теорията, че Radiohead вече не могат да правят песни.
Минават две години и те се завръщат с Hail to the Thief. С подзаглавие ‘The Gloaming’, шестият албум на Radiohead може и да не пренаписва Голямата книга на музиката, както правят това с Kid A/Amnesiac, но отварят поредна изненадваща нова страница. Бандата го записва за две седмици в Ел Ей, като смесват добре познатите стари инструменти със своите нови електро придобивки в атмосфера, освободена от обичайните търкания и съмнения. Като че ли борбите при създаването на предишните два албума (и последвалото одобрение, с което са посрещнати) се оказват пречистващи за системата на бандата. Най-после, те са щастливи да бъдат част от Radiohead.
Което, разбира се, не означава, че Hail to the Thief е забележително весела афера. Това продължава да е Radiohead с преобладаващи мрачни и апокалиптични теми. Но в албума има също и енергична, позитивна енергия. Тя е някъде там между уж безгрижната рок атмосфера на 2+2=5, там е и в успокоителната приспивна песен There There. Има я и в неотразимите лайв шоута пред екзалтираните фенове по цял свят през годината, включително и триумфалното завръщане на Pyramid Stage на Гластънбъри за пръв път след сеизмичната им изява с OK Computer.
Според слуховете, Radiohead не са доволни от представянето си през 1997, защото било като на всички останали; смесица от параноя и некачествени екрани, които съсипват изявата им. Този път те не крият задоволството си, когато 80 000 души посрещат парчета от Kid A като туптящото Idioteque и хипнотичното Everything In Its Right Place със същия зашеметяващ възторг, резервиран за стари класики като Street Spirit (Fade Out) и нейното B-side Talk Show Host. И още веднъж усещането е, че няма по-значима банда на планетата.
В течение на турнето, Radiohead дори започват да пропускат своя албатрос Creep в сетлиста. След 11 години успешна музикална кариера бандата продължава да набира скорост; доволни от настоящето, с любопитен поглед към бъдещето (оправдано, както стана ясно) и в съгласие с възхитителното си креативно минало. Тази колекция е почит към всичко това.
Крис Салмън, март 2008
Албумът е на българския музикален пазар от Анимато Мюзик/ Parlophone Records с медийната подкрепа на радио Z-Rock и телевизия ММ.
През 12-годишната им обща история с лейбъла, Radiohead са продали над 25 милиона копия от своите албуми по целия свят, като са достигнали платинен статус в 17 държави, а мултиплатинен – в 9, плюс са спечелили две много ценни награди ГРАМИ. Те също така се превърнаха в една от най-големите икони на музикалната сцена и една от най-обичаните от критиката групи за всички времена с албуми като ‘OK Computer’ и ‘The Bends’, обявени за шедьоври и постоянно класирани в Top 5 на Обединеното кралство за най-яки албуми на всички времена.
‘Radiohead: The Best Of’ излиза в различни версии, като единичният компакт диск включва 12 сингъла (в това число синглите, влезли в ТОП 10 на Великобритания ‘Paranoid Android’, ‘Creep’, ‘Karma Police’, ‘No Surprises’, ‘Pyramid Song’, ‘Street Spirit (Fade Out)’ и ‘There There’) плюс 4 ключови други парчета.
ТРАКЛИСТ:
’Radiohead: The Best Of’ (стандартна версия)
1. Just
2. Paranoid Android
3. Karma Police
4. Creep
5. No Surprises
6. High and Dry
7. My Iron Lung
8. There There
9. Lucky
10. Fake Plastic Trees
11. Idioteque
12. 2+2 = 5
13. The Bends
14. Pyramid Song
15. Street Spirit (Fade Out)
16. Everything In Its Right Place
Освен тази стандартна версия на албума, The Best Of излиза и в следните формати:
• Специално издание на двоен диск с още 13 парчета
• Винил сет от 4 части, който общо ще включва 29 парчета
• Трак за диджитъл даунлоуд с 29 парчета
• DVD с всички класически видео клипове
Очаквайте съвсем скоро и DVD версията на Radiohead: The Best Of!
RADIOHEAD по Крис Салмън
Сега е трудно да си представим, че въобще е имало времена, когато не е било кристално ясно, че Radiohead са предопределени за слава и величие. Нещо повече, било е последното нещо, което се е мислело за тях. А мисълта, че някога хората ще спорят и ще се чудят как по-точно да подберат парчета за първата ретроспекция на кариерата им, е изглеждала буквално нелепа. Истината е, че такива времена е имало. И бандата, която се превърна в най-разбиващата, влиятелна и емблематична брилянтна група на своето поколение, е предизвиквала озадачени погледи и питанки от сорта на „Извинявай, Рейдио кой?”.
Петимата съученици и приятели от Оксфорд започват кариерата си трудно. Първият им успешен сингъл е Creep. Сега познат като най-големия им хит, болезнен израз на самоунищожителната енергия на Том Йорк въвлечена във вълнуващите, сърцераздирателни звуци от китарата на Джони Грийнууд. Когато песента е издадена през септември 1992, тя е посрещната със смазващо безразличие. Radio One я обявява за „прекалено депресираща”, за да я завърти в ефир и сингълът едва се добира до 78 място в класациите.
Това е особено притеснително, като се има предвид, че Creep е най-доброто парче от предстоящия дебютен албум Pablo Honey, изпълнен с гневен гръндж-поп, който звучи по-скоро обещаващо, отколкото като напълно завършена продукция. Когато албумът е издаден през февруари 1993 и NME описва Radiohead като „лигаво подобие на рок банда“, те са в опасност да отпаднат още преди старта на надпреварата.
Но истината е, че песен от ранга на Creep не може да остане незабелязана. Тя става хит първо в Израел. Едва след това и внесена от Израел, песента намира място в радио станция в Сан Франциско. Радиото започва да я върти, а слушателският отклик е съкрушителен и не след дълго Radiohead се озовават с истински успех в чарта на САЩ. Впоследствие, Creep се превръща във вселенски хит; включително и в родна Великобритания.
Въпреки това, дори и тогава повечето считат Radiohead за група-еднодневка, повлияна от Nirvana, без шансове за светло бъдеще. Самите Radiohead не държат задължително на успеха. След изтощителна година в обиколка по света за промотирането на Creep, Йорк се чувства като човека-джубокс, с пресъхнало вдъхновение и мотивация. Нещо повече, бандата вече ненавижда същата тази песен, която помага за милионните продажби на дебютния албум. Когато най-накрая Radiohead се завръщат в Оксфорд, настроението далеч не е толкова триумфално заради изтощението и разочарованията.
Както се оказва, способността на Йорк да прокара тези мрачни настроения във втория албум са нещото, което изстрелва Radiohead на съвсем ново равнище. Бандата прекарва по-голямата част от 1994 в студио с продуцента Джон Леки, в непрестанни спорове и ненавист към самите себе си. Същата година издават единствено My Iron Lung EP, чието едноименно заглавие е своеобразна метафора на успеха на Creep. И въпреки наситените наслагвания на звука да сочат за значителен музикален напредък, то текстът е отражение на неразбирателствата помежду им и несигурността: “This is our new song / Just like the last one / A total waste of time / My iron lung”.
Бандата е на ръба на разпадане по време на мексиканското си турне в края на годината, преди членовете на Radiohead да успеят да се конфронтират тотално и след това да разрешат непрекъснато нарастващите различия помежду им. Завръщат се в Лондон с нова обща страст и за няколко натоварени седмици групата завършва албума. Многозначително го озаглавяват The Bends – това е медицинското название на състоянието, в което водолазите изпадат при прекалено бързото изплуване на повърхността.
The Bends не е посрещнат с кой знае какви фанфари при издаването си през март 1995, но онези, които си купуват албума скоро разбират какъв огромен скок в качеството представлява. Докато Pablo Honey включва една брилянтна песен и няколко добри, този втори албум може да се похвали с почти безсрамно количество силни, вълнуващи и запомнящи се парчета. С отчайващия копнеж на High And Dry, меланхоличната въздишка на Fake Plastic Trees и парливото ръмжене на Just, бандата доказва, че Creep не е била единствената класика, която ще остави отпечатък в бъдещето.
Славата на Radiohead започва да се носи от уста на уста, следват няколко шокиращи видеоклипа и все по невероятни лайв изпълнения. През 1995 The Bends постепенно издига статуса си. R.E.M. канят бандата на турне, албумът се появява в повечето обзорни материали за изминалата година и до издаването на мрачния и спиращ дъха Street Spirit (Fade Out) през февруари 1996, Radiohead получават признанието на критиката и комерсиален успех, които музиката им очевидно заслужава. Въпреки че това е пети сингъл от албума, Street Spirit (Fade Out) се превръща в най-големия британски хит на бандата дотогава.
Сега вече вълнението около Radiohead става осезаемо. Бандата доказва, че е подготвена за него, влиза в студио, за да създаде нов албум, несъмнено по-добър от The Bends.
OK Computer е записан с продуцента Найджъл Годрич. Част от записите са в скромното собствено студио на бандата ( репетиционна зала без тоалетна), друга – в луксозното имение на актрисата Джейн Сиймор в провинцията (шест тоалетни). Успехът на The Bends дава възможност на Radiohead да бъдат колкото си искат амбициозни, смели и безкомпромисни. Сега бандата черпи музикално вдъхновение много повече от Майлс Дейвис, Енио Мориконе и DJ Shadow, отколкото от Pixies, R.E.M. или Magazine.
Когато Radiohead издават албума, всички заявяват, че той е комерсиално самоубийство. Бандата показва колко малко ги притеснява това с избора на Paranoid Android за първи сингъл (без да броим ритмичната Lucky, която се появява за пръв път в благотворителния албум за Пострадалите от война деца от 1995). Над шест минути неподлежащи на времето мелодии и разкривени свързващи рок елементи, тези яростно критикувани кока сцени далеч не са конвенционален избор за първи сингъл от албума. И все пак, при издаването си през май 1997, парчето става първият Топ 3 сингъл на Radiohead във Великобритания. Няколко седмици по-късно, подкрепен от възторжените оценки на критиката за неговата иновативност, музикално майсторство и кратки, клаустрофобични текстове, OK Computer се превръща в първия Номер 1 албум на бандата. Тяхното зашеметяващо представяне като хедлайнери на фестивала Glastonbury в края на 1997 доказва, че в този момент няма по-значима банда на планетата.
Застрашителната Karma Police и тъжната No Surprises скоро след Paranoid Android атакуват предните редици на хит парада и доказват, че Radiohead все още имат песни, които съответстват на музикалните им амбиции. Сега вече бандата е по-известна от когато и да било преди, пълнят огромни стадиони по време на турнето си и са номинирани за престижните награди Mercury и Grammy (през февруари 1998 печелят Grammy в категорията”Най-добър алтърнатив албум”). Но точно както Creep едва не разбива бандата, така и новите успехи и продължителното турне след OK Computer носят объркване, депресия и авторско пресушаване на групата. Особено при Йорк.
Той е изтощен от непрестанното внимание, писнало му е да показва душата си, отегчен е дори от рок музиката. И така повежда групата към съвсем ново звучене. Резултатът е невероятният четвърти албум, Kid A. Идеята им е да правят електронна музика, повлияна от Краутрока, джаза, Брайън Ино и електро музиканти като Autechre и Aphex Twin. Но бандата първо трябва да се научи КАК да я създава. По-голяма част от усиления 15-месечен звукозаписен процес прекарват в четене на упътвания за необходимите синтезатори и семплери. Като добавим и някои от значимите скандали помежду им и множеството вътрешни съмнения, истинско чудо е, че Radiohead успяват изобщо да завършат албум, още повече добър колкото Kid A.
Съставен от завладяваща електроника, индустриални бийтове, изненадващи духови инструменти и извиващи се вокални мантри, Kid A е изключително смела, разбиваща и впечатляваща продукция. Но това е нещо повече от албум, който те зашеметява. Той е с омагьосваща и прекрасна музика, на моменти детински и непостоянен, вълнуващ и хипнотичен, брутален и нежен. Това, което липсва в караоке рефрените се компенсира от дълбочината, обширността и високата класа. И светът не спира да го слуша; след издаването си през октомври 2000, Kid A се радва на безкрайни хвалебствия и успехи в класациите, превръща се в първия албум на Radiohead, достигнал до номер 1 в САЩ и им носи множество награди, между които и две статуетки Grammy.
През юни 2001, само 10 месеца след Kid A, Radiohead се завръщат с петия си албум, Amnesiac. С 11 парчета, повечето резултат от същата маратонна сесия като Kid A, той предлага от същата изкривена електронна креативност, макар и малко по-различна. Още веднъж критиката е във фурор и следват множество номинации за награди. Междувременно, чарт успехите на безбрежното, повлияно от Smiths Knives Out и мечтателното, с преобладаващо пиано Pyramid Song разбиват на пух и прах теорията, че Radiohead вече не могат да правят песни.
Минават две години и те се завръщат с Hail to the Thief. С подзаглавие ‘The Gloaming’, шестият албум на Radiohead може и да не пренаписва Голямата книга на музиката, както правят това с Kid A/Amnesiac, но отварят поредна изненадваща нова страница. Бандата го записва за две седмици в Ел Ей, като смесват добре познатите стари инструменти със своите нови електро придобивки в атмосфера, освободена от обичайните търкания и съмнения. Като че ли борбите при създаването на предишните два албума (и последвалото одобрение, с което са посрещнати) се оказват пречистващи за системата на бандата. Най-после, те са щастливи да бъдат част от Radiohead.
Което, разбира се, не означава, че Hail to the Thief е забележително весела афера. Това продължава да е Radiohead с преобладаващи мрачни и апокалиптични теми. Но в албума има също и енергична, позитивна енергия. Тя е някъде там между уж безгрижната рок атмосфера на 2+2=5, там е и в успокоителната приспивна песен There There. Има я и в неотразимите лайв шоута пред екзалтираните фенове по цял свят през годината, включително и триумфалното завръщане на Pyramid Stage на Гластънбъри за пръв път след сеизмичната им изява с OK Computer.
Според слуховете, Radiohead не са доволни от представянето си през 1997, защото било като на всички останали; смесица от параноя и некачествени екрани, които съсипват изявата им. Този път те не крият задоволството си, когато 80 000 души посрещат парчета от Kid A като туптящото Idioteque и хипнотичното Everything In Its Right Place със същия зашеметяващ възторг, резервиран за стари класики като Street Spirit (Fade Out) и нейното B-side Talk Show Host. И още веднъж усещането е, че няма по-значима банда на планетата.
В течение на турнето, Radiohead дори започват да пропускат своя албатрос Creep в сетлиста. След 11 години успешна музикална кариера бандата продължава да набира скорост; доволни от настоящето, с любопитен поглед към бъдещето (оправдано, както стана ясно) и в съгласие с възхитителното си креативно минало. Тази колекция е почит към всичко това.
Крис Салмън, март 2008
Албумът е на българския музикален пазар от Анимато Мюзик/ Parlophone Records с медийната подкрепа на радио Z-Rock и телевизия ММ.
Teenzona_team
04 Юни 2008 г.
