Веднъж, когато заваля дъжд аз си спомних за теб. Свежите дъждовни какпки ми напомняха за теб, а дъгата за любовта ни. Планините, величествени и незабравими като нашата любов, а зелената борова гора беше като блясък пред мен и теб. Славеят сякаш пееше за нас, а клонките на дърветата бяха осеяни с пъпки, които се пукаха от радост за нас. Реката течеше бързо, а дъждовните капки капеха като бисери от моите очи. Розата ухаеше и не спираше, за да придаде романтика на нас, чиято романтика бе отнета от ветреца. Само остана и малката лястовичка, която не ни забрави и пееше тъй прелестно, че душата ми плачеше отвътре от мъка. Айсбергите се пукаха сякаш не остана заледено в сърцата ни. те туптяха тъй силно, че усещаха само любов, а не усещаха и злобата на двата черни облака.
Но цялата тази приказка има своя край и продължение. Когато всичко беше истинско и нежно, лирично и щастливо се появи буря. Тя премина през всичко и най-вече през нашата любов. На следващия ден нищо не беше същото. Песента, любовта, нежността, нито едно не остана навън, но остана в сърцата ни, а душата ни бе озлобена. Аз изпитвах само ревност, способна да съсипе душата ми и която малката лястовичка усещаше. Моята голяма любов я нямаше. Сърцето умираше от мъка и се ронеше на парченца, а душата не искаше да чува сърцето. Животът не ми стигаше, за да се наплача пред изсъхналите листа на розата. Реката течеше бавно и тъжно, а айсбергите пееха онази тъжна песен за корабът, който се бе разбил и останаха само части, но не и любов. Тогава аз си дадох сили. Погледнах го в очите, които бяха изобразени на небето и усетих, че съм на осмото небе. Устните му бяха облаците, а аз сякаш се носех на тях. Ръцете му бяха вятърът, който нежно ме погалваше. Всичко това беше продължението на тази приказка и тя никога няма да намери своя край. И така нашата любов ще свърши, когато настъпи краят на света!
Изпратено от LP_fenka
20 Юли 2005 г.
{ } { } { } { } { } { } { } { } { }