Празнота. Умора. Отегчение.
Смъртта е сякаш избавление.
Безразличие след толкова страдание.
Вече няма дори и отчаяние.
Няма нищо. Куха тишина.
Отсреща е студената стена.
Вратата е заключена нарочно.
Защо? И Тя не знае точно.
Не й пука дори за тези, които ще скърбят.
Не желае нещо да я спре и този път.
Под Нея е леденият под,
който също не й прави впечатление.
За Нея това не е живот
и Тя вижда едно-единствено решение.
В ръката й оръжието чака.
Вперила поглед в полумрака,
Тя вдишва въздух за последно,
макар че това е вече непотребно.
Тя не знае дали"от другата страна"
има нещо, било то и безкрайна празнина.
Може би там е още по-ужасно,
а има вероятност и да е прекрасно.
Единственият изход сега е да рискува.
Нищо не усеща, не вижда и не чува.
Надява се само всичко бързо да приключи.
Друго не очаква, защото няма какво вече да получи.
Всичко е един завършен роман,
но без общо с тези на телевизионния екран.
Без поука, щастлив край и продължение.
Само Тя и пистолетът са в това влажно помещение.
Време е да се наложи над Съдбата,
която я водеше всеки ден към празнотата.
С треперещи ръце, силно затворени очи
и глава,в която вече нищо не звучи,
оръжието до себе си допира.
С пръст на спусъка, времето за Нея спира.
Натиска го и моментът на безпаметност настъпва.
Мигове на очакване...ръката й вече се отдръпва.
Нямаше изстрел, нещо се обърка явно...
Очите си Тя отваря бавно.
Куршумът някак е заял в цевта
и за пореден път Тя бе подвластна на своята Съдба.
Умори се и от предизвикването на Смъртта,
безсилно се отпуска на пода с мисълта,
че няма как живота си да спре,
щом не й е писано скоро да умре.
Vicky
11 Дек 2005 г.
