Без теб да съм сега,
самотна в нощта,
престорено щастлива през деня.
Да мисля за теб всяка секунда,
всеки миг, без да мога да спра
и ти да си там,
някъде далече от мен.
Не издържам повече на
таз тъга, но не мога да
забравя любовта - кажи
живот ли е това?
Защо получи се така?
Защо избрахме ние таз
съдба - на разбитите сърца?
Защо и вечер не минава
без сълза за тебе за тебе да пророня?
Защо наказани сме от съдбата?
Защо обичам те до болка и
мечтая за деня, в който няма
с друг човек да те деля?

BuNnY_f
11 Мар 2007 г.