Душата на един извор

Там, горе в планината, има един извор, за него се носеха легенди, че имал лечебна сила, лекувал разбити сърца...

Още по време на турското робство на това място една мома намерила смъртта си, защитавайки любимия. Оттогава хората разправят, че духът й се е вселил в извора и помага на търсещите утеха да я намерят. Носи се от уста на уста славата на извора, старите хора твърдят, че той отнася болката, заедно с водата, запазва изказаната мъка и дава най-голямото богатство - душевния мир.

Много хора бяха идвали тук, но никой от тях не носеше толкова болка в очите си. Тя - младо момиче, облечено в черни дрехи и със зачервени очи. Малко са годините й, но много е горчилката в душата й. Живот без смисъл, така си казваше тя. Загуби единствения човек, когото обичаше при нелеп инцидент, в който и тя едва не умря. За кого да живее, какво да прави от тук нататък? Много въпроси напираха в главата й.

И тя бе чувала историята за извора, за извора с душа, но дали щеше да открие утеха тук, не й се вярваше. Пред очите й още беше катастрофата. Тя, която я следваше и в съня, ако въобще успяваше да заспи. А сънят - все един и същ, таблото, изцапано с кръв, линейката, гроба и той - в ковчега. Беше минала година, но кошмарът не можеше да се забрави. За една секунда изгуби любовта. Изгуби приятеля, изгуби него...

Защото тя не взе и нея... странницата с косата и грабителката на човешки души, един живот повече или по-малко, имаше ли значение?

Момичето се приближи към извора и заплака, една сълза падна във водата и тя се огледа, мъката прозираше в погледа, огледало на душата й. Замълча, сякаш изказваше преклонение към него - този, който загуби. Знаеше какво трябва да направи, бе чувала за легендите, трябваше просто да разкаже своята история.

Но разкажеше ли я, тя щеше да загуби мъката и него, заслужаваше ли си жертвата? Вдигна поглед към небето и просто попита: "Защо?" Потрепна, сякаш го виждаше пред себе си, но той се отдалечаваше... смъртта го отнесе завинаги и тя никога нямаше да може да го види повече, не и в този живот. Притвори очи и разказа историята си...

Беше сякаш там, отново и отново, пътят, катастрофата, пияният шофьор, линейката и тя - Смъртта. Една струйка кръв от устата му, алена като розата, която и беше подарил вечерта, а очите му, прекрасните му зелени очи, останаха завинаги затворени за света. Устните му никога вече нямаше да се усмихнат, никога вече нямаше да произнесат думите: "Обичам те, миличко!" Един живот приключи на 23, едно момче лежеше в новия си дом, заринат от мократа пръст. Гробът му, така пресен и изглеждаше. Не можа да дочака края на погребението, припадна, едвам я свестиха. Не пожела да сложи пръст върху ковчега, не искаше и нейната пръст да му тежи. Обичаше го, но сега неговият нов дом и пречеше да го прегърне. Тя често бе там, носеше му цветя и винаги по една червена роза, алена като кръвта му.

Проплака, сълзите паднаха в извора, тя вдигна поглед нагоре и я видя. Една малка сърна се бе доближила, тя я погледна в очите и видя себе си. Животното като че ли не се уплаши - само вдигна муцунка, после пи вода и изчезна...

Тя се прибра, беше изморена от пътуването, легна и заспа. Отново го сънува, но този път сънят й беше различен. Видя любимия изцяло в бяло, погледна я и й се усмихна, приближи се към нея и й прошепна на ухото: 'Искам да си щастлива, забрави ме! Живей живота си, не плачи. Успехът ще бъде с теб, а аз винаги ще съм до теб, ще съм в сърцето ти."

Събуди се и се разплака, разказа на майка си за съня и тя се разстрои. Отиде при майка му, която й бе казала за извора, сега след смъртта на сина й имаше само нея, обичаше я като родна дъщеря. Чу разказа й и я помоли да погледне напред...

Минаха години, една майка с две деца и две възрастни жени отиваха към извора. Имаше поверие, че на Цветница тези, които са намерили духовна утеха трябва да занесат дар на извора. Носеха големи погачи и цветя. Оставиха ги. Майката се наведе и благодари на извора и сякаш за секунда отново я видя - сърната. Погледна очите й, но те не бяха кафяви, а зелени. Тогава разбра всичко и се усмихна. На връщане минаха през гробищата и оставиха отново рози, червени. Но този път тя бе там с мъжа, децата си и двете си майки, едната - нейната, а другата - майката на онзи, когото най-силно бе обичала. И подухна вятър, топъл вятър, заваля ябълков цвят и сякаш той бе там и отново и казваше: „Обичам те, миличко, искам да си щастлива."

Сега се носеше и друга легенда за този извор, за извора с душа, че носи щастие на тези, които обичат другите толкова, че са готови да пожертват и живота си за тях. А изворът още носи историите и във водата си удавя мъката, пречиства душата и дава ново начало, нов живот.