Изпепелени чувства

Какво ми става? Защо всичко е толкова еднакво и сиво? Защо съм в лошо настроение или се нервя на нещо, което няма смисъл? Или съм толкова отегчена, че се държа като пълен непукист... Защо съм обидена на всички и на всичко? Защо не мога да открия дълбоко в себе си онази надежда, която ме крепи? А може би вече я няма...

За първи път в живота си мислех, че всичко е идеално и най-сетне ще бъда щастлива. Но точно в този момент кулите от щастие които бях построила с толкова радост, започнаха да се рушат. Целият ми свят рухна. Рухнах самата аз. Спрях да съществувам. И всичко заради нея-заради Любовта. Преди не вярвах, че красивата любов може да срине човек. Сега го знам от опит. Лутам се из тунелите на живота. Тъмно е... А изходът? Няма го! Къде е? Нима и слънцето е залязло?

Нима никой не се интересува от мен? Никой ли няма да ме чуе, ако му кажа, че най-красивото чувство-любовта, ме доведе до най-голямото разочарование? Каква ирония... Прекрасната любов превърна живота ми в ад.

Сега се моля само да открия пак онова момиче, което бях. Усмихнато, лъчезарно, което строи пясъчни кули от щастие...