Лист хартия

Ето че отново късам поредният бял лист. Интересно е че той уж е само хартия, а на него доверявам неща, които ми е трудно да изрека на глас. Отново пиша, а аз пиша само, когато съм сама със себе си, само когато не успявам да подредя мислите си, само когато нещо ме измъчва, а не мога да го кажа на друг. Лошото е, че това се случва все по-често. Листът хартия понякога ми помага много повече от хората. На него не му пука как изглеждам, не ме съди за грешките ми, той просто иска да плъзна ръката си по него и да го направя значим.

Все по-често започнах да прибягвам до неговата помощ. Само той ме разбира истински и знам, че когато се излея пред него ще ми стане по-добре.

И този път ще разказвам на листа за човека, който не ми дава и минута спокойствие. Този път повода, заради който пиша е че се срещнахме.

Беше минал цял месец и половина откакто той реши да сложи "край" на връзката ни и аз вече се бях примирила с обстоятелствата. Не мога да кажа, че бях свикнала, защото ще излъжа. Просто усмивката се появяваше все по-често на лицето ми. Още чувствах болката разбира се, но просто беше спряло да ми пука, че ме боли (за жалост и този момент настъпва някога). И в един такъв ден, в който имах горе-долу добро настроение го видях. Не го бях засичала от седмици и ето че точно в този ден той се появи. Разминахме се и само се поздравихме все едно сме двама непознати, които никога не са били близки. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но сигурно цялото вълнение, което ме обзе се е изписало върху лицето ми. Сърцето ми се разтуптя толкова силно, че го усещах да пулсира в гърлото ми. Ръцете ми се разтрепериха и несъзнателно потърсих ръката на приятелката ми. Вкопчих се в нея все едно изпитвах страх. Той седна на масата зад мен, но за краткия миг, в който успях да видя очите му, намерих в тях тъгата. Тя просто беше изписана там. Той също страдаше, също не можеше да спи, също беше самотен. Но си го заслужава, заради всичко, което ми причини. Колко наивно беше от моя страна да вярвам, че мога да заместя бившата му. Колко глупаво е било да вярвам, че ще му помогна да я забрави. И вместо да излекувам неговата рана, аз направих рана в моето сърце.

Сега търся изход. Не мога да го мразя, не си позволявам да го искам, няма и да му се моля, просто достатъчно се унижих, когато му казах, че ще го чакам. А защо ли? Защото го обичам.

От онзи момент на нашата среща се върнах отново в изходна позиция. Отново спрях да се усмихвам, отново се затворих в себе си и отново само най-верният ми приятел - белият лист е до мен. Всичко е фалшиво! И любовта и самотата и целият свят. Всичко е една лъжа! Затова мога да се доверя само на листа, защото знам, че той винаги е готов да ме изслуша и никога няма да ме предаде.....!

Изпратено от: love me