Любов и още нещо

Петя и Ивайло бяха гаджета от една година. Връзката им се крепеше на всички ценности нужни за съюза между двама души - доверие, приятелство, съдружие, но страстта сякаш беше угаснала още след първия месец. Те вече не седяха на брега на Дунав, за да чакат изгрева, който бележеше новия ден на любовта им. Потокът от SMS-и през два часа през ноща спря, а двучасовите телефонни разговори се стопиха между слушалките и двамата разговаряха само веднъж месечно. Каква беше тайната им? Защо все още бяха заедно. Колкото и невероятно да звучи, причината беше братът на Ивайло - най-лъчезарният човек, когото познаваха, душата на всяка компания, опора за всеки, една година по-малък от Ивайло, точно на възрастта на Петя. Името му беше Мартин. Човекът, който най-много се радваше на двамата "влюбени" беше именно той. Винаги им подготвяше изненади - вечеря за Свети Валентин, коледни подаръци от името на брат си, романтични разходки с корабче по реката. Това донякъде поддържаше огъна. И тогава една петъчна вечер...
- Ало, Петя ли е на телефона - беше Мартин.
- Да. Мартине, ти ли си? За какъв дявол ти трябваше да ме будиш сега?
- Ивайло там ли е?
- Да. Защо ти е?
- Моля те предай му, че утре заминавам за Испания!
- Испания?
- Да. Стана неочаквано. Всъщност аз го очаквах, но поне след една седмица. Пращат ме на нещо като бригада от дружеството, в което членувам. Ще озеленяваме паркове и градинки.
- Ами... това е супер! Кога си идваш?
- След два месеца. Предай на всички много поздрави. Ще се обаждам всеки ден. Боже, вече ми липсвате! Чао!
- Чао! Ще ми липсваш.
Петя остана с телефонната слушалка в ръка. Беше замислена и здраво стискаше чаршафа. Изведнъж Ивайло сложи ръка на бедрото й и сънливо каза:
- Какво иска брат ми?
- Заминава за Испания...