Понякога се чудя дали някой вижда сълзите ми, дали чува плача ми. Чудя се, защото по нищо не показвам, че вътрешно плача, или поне се опитвам. Душата ми страда, чувствам се сам и празен, като ученик, който не знае нищо, а го изпитва най-гадната учителка в цялото училище. А учителката е самия живот, колкото повече научаваш за предмета й, толкова по-лесно ще преминаваш нагоре. Толкова по-лесно ще вървиш и ще се смееш...Искам да се радвам на наученото от живота, но се чувствам сякаш не знам нищо. По дяволите, вече дори не помня и сънищата си. те бяха моята утеха. Преди, винаги когато ми стане гадно, просто затварях очи и сънувах, а сега някой ми отне и това мъничко щастие. "Ей ти, който и да си, върни ми го! Върни ми щастливите мигове!!" ...А сега ми останаха само сънища в които умирам...
Искам отново да съм малък, да ми е простена всяка беля, да бягам и скачам без притеснение,че на някой може да не му хареса. Искам да не се страхувам за себе си и за близките ми. Искам да се влюбя отново, искам, искам, искам...
Искам толкова много, а не получавам нищо от това. И пак започвам да плача, от очите не потича и капка, но вътрешния рев е огромен. Затварям се вкъщи, никой не ме вижда, сякаш е по-сигурно. Всъщност не е, но поне никой няма да разбере слабостта ми. Оглеждам се и виждам колко съм сам, усещам успокоението и после идва втората вълна. По дяволите аз съм сам! Не искам да съм сам, защо съм затворен тук без никой? Имам нужда от някой до себе си, и как да го привлека, когато аз дори не познавам този някой? А дали той съществува? Дали съм го срещал? Защо се питам клишета?
Говоря си сам, звучат различни диалози в главата ми, завършващи често с шамар по лицето. Аз побъркан ли съм?..Или всеки чува гласове в главата си? Те откъде идват, но това е моят глас, как откъде... Дали да споделя с някой, или в този свят е по-добре да не споделяш на никой...Дали да продължа да живея или всичко е безсмислено?...
Искам отново да съм малък, да ми е простена всяка беля, да бягам и скачам без притеснение,че на някой може да не му хареса. Искам да не се страхувам за себе си и за близките ми. Искам да се влюбя отново, искам, искам, искам...
Искам толкова много, а не получавам нищо от това. И пак започвам да плача, от очите не потича и капка, но вътрешния рев е огромен. Затварям се вкъщи, никой не ме вижда, сякаш е по-сигурно. Всъщност не е, но поне никой няма да разбере слабостта ми. Оглеждам се и виждам колко съм сам, усещам успокоението и после идва втората вълна. По дяволите аз съм сам! Не искам да съм сам, защо съм затворен тук без никой? Имам нужда от някой до себе си, и как да го привлека, когато аз дори не познавам този някой? А дали той съществува? Дали съм го срещал? Защо се питам клишета?
Говоря си сам, звучат различни диалози в главата ми, завършващи често с шамар по лицето. Аз побъркан ли съм?..Или всеки чува гласове в главата си? Те откъде идват, но това е моят глас, как откъде... Дали да споделя с някой, или в този свят е по-добре да не споделяш на никой...Дали да продължа да живея или всичко е безсмислено?...
Epitaph
09 Май 2008 г.
Коментари: 5
Shemet_ #1, 09 Май 2008 г.
просто понякога е крайно време човек да поеме отговорността над живота си,а не просто да го остави да тече и да ридае заради нешата които се случат ...
иначе,супер депресарско
DIGHeaD #2, 10 Май 2008 г.
мм не мисля, че е дрепресарско...по-скоро е реално или така си мисля..истината е, че мн мразя да чета такива изпълнения и даже нз защо съм го пратил..като всичко останало което съм пращал де хахах
crazy_teen4e #3, 10 Май 2008 г.
Хубаво е поради това,че изразява Истински чувства.Те не са представени като при всички други подобни писания...не виждам често срещаните "душата ме боли","защо трябваше да ме оставиш" и ала бала.
Депресарско изобщо не може да влезе като определение : ) Да,хубаво е.
Axel #4, 16 Юни 2008 г.
Ммм...как беше..."Добре дошъл в клуба".Нещо от тоя сорт 
..Коментара на шемета не го разбрах много добре 
.
И да...красиво е...признаваш желанията си, опасенията си, мечтите си, страховете си...а това е много.
На мен ми допада.
..Коментара на шемета не го разбрах много добре .
И да...красиво е...признаваш желанията си, опасенията си, мечтите си, страховете си...а това е много.
На мен ми допада.
black_lady #5, 20 Юни 2008 г.
Добро е. Харесва ми, че думите са пропити с искреност. Поздравявам те!
Колкото до съдържанието, мисля, че на всички ни се случва да се чувстваме по сходен начин. Всеки си има своите странности, просто някои се замислят и разсъждават повече над тези неща от други. Ако аз напиша разказ за моите странности... ще ме вземат за луда
