Под дъжда

Красив бе деня, топъл, слънчев... Красива бе и тяхната любов, топлеща сърцето, огряваща душата. Разхождаха се в парка, но не говореха, наслаждаваха се на мига. Весели личица на малки деца се смееха и звънливо озвучаваха наоколо. Птичките подгласяха красивата мелодия.
-Обичам те – каза тихичко Таня.
Ръката, с която Тони я прегърна трепна за миг и сякаш в отговор на нейните думи, той я притисна по-слино до себе си.

Те продължиха да вървят в парка все така безмълвно... Но думите просто нямаха място в този ден. Те не винаги успяваха да кажат всичко, за това пък само един поглед казваше повече всичките думи на света.
-Никога не искам това да свърши... - промълви Таня и се сгуши още по-силно в него.
Този път съвестта на Тони не издържа. Не можеше да я лъже повече, не можеше да й дава напразни надежди! Те си бяха обещали винаги да казват истината, винаги! А Таня заслужаваше да чуе истината, заслужаваше да знае...

Небето изведнъж се смрачи и гъсти облаци, сякаш от нищото, се появиха. Започна да вали ситен дъждец, който постепенно се усилваше, но те не спираха да ходят заедно из алеите на парка...
Той изведнъж спря и погледна Таня с разтревожен и същевременно виновен поглед.
-Какво има, Тони?
-Не исках така да става. Моля те, прости ми. Ти просто не го заслужаваш.
-Но, какво е станало? Нека да поговорим като се приберем вкъщи... задава се буря.
-Не, не мога повече, Таня... Не мога и миг повече така. Съжалявам, толкова съжалявам. Аз, аз...влюбих се в друга. Не знам как стана, просто...
Таня не можеше да повярва на токущо чутото. Очите й се напълниха със сълзи, които се сливаха със студените капки дъжд.
-Съжалявам и че трябваше да те лъжа толкова време...
-Колко време? - прекъсна го Таня.
-Времето не е от значение, важното е...
-Колко време?! - попита тя с по-настоятелен глас.
-Почти два месеца...

Думите му се заглушиха от един силен гръм. Вятъра започна да духа още по-силно, дъждът се усили, но продължаваха да стояха там, под дъжда.
-Два месеца... Боже мой! Не мислех, че някога ще ... всичко ще свърши. Тони, аз толкова те обичам. Как можа да ми го причиниш, как можа да ме лъжеш толкова време, да ми даваш хиляди празни надежди, хиляди неусъществими мечти...
-Таня...
-Нали си бяхме обещали да си казваме истината, колкото и жестока да беше тя?!

Таня сякаш се надвикваше със свистенето на вятъра и гръмотевиците, сякаш се бореше с тях, за да каже всичко онова, което чувстваше в този ужасен момент. Тони не можеше да стои повече тук, чувстваше се много виновен и успя да каже само още едно „съжалявам”. Обърна гръб на Таня и си тръгна...

Тя остана сама под дъжда, сама със собствената си болка. В душата й бушуваше буря по-страшна от тази навън, по-страшна от всяка една на света. Край... всичко просто свърши, всичко... А тя стоеше там и не можеше да повярва. Никой не знаеше колко я боли, никой! Никой нямаше да разбере какво чувства тя в този момент. Със сълзи на очите тя гледаше как любовтта на живота й си отиваше бавно, гледаше го и проумяваше че ако си отиде, живота й никога няма да бъде същият. С последни сили тя изкрещя „ОБИЧАМ ТЕ”! Но силен гръм заглуши думите й... те не достигнаха до него, той продължаваше да върви напред... А Таня чак тогава проумя, че той никога повече няма да се върне в живота й… Никога!