Мартин я целуна... никога, никой не я бе целувал така! В тази единствен миг на нежност, на страст, тя забрави всичко и всички! Забрави за самотата, за предателствата, за лицемерието, за Виктория...

Емилия се събуди, явно бе задрямала за малко. Беше много рано. Слънцето едва се показваше. Болка, непоносима болка пронизваше сърцето й! Тя беше сама, Мартин си беше отишъл, а тя осъзна че може да не го види никога повече. Тръпки полазиха тялото й. Господи, защо бе толкова наивна, за да си помисли дори, да си помечтае, че може да бъде някога с него!

Петнайсет минути по-късно тя сложи маската на щастливо момиче и двете с Мартина обсъждаха Мартин. Тогава те двете се скараха, защото Мартина безпрецедентно заяви, че щом е харесала първа тя момчето, тя имала право да го сваля! Емилия просто стана и каза: ”Не знам защо, но си знаех, че и ти, рано или късно, ще ме предадеш!”. Каза ги сдържано и без капка чувство, обърна се и си отиде без да се обръща. Душата й ридаеше безсилна, но през поставената маска не прозираше абсолютно нищо.

Времето минаваше бавно и нищо не се случваше. Чак сега Емилия разбираше защо хората са лицемерни - просто се опитваха да се предпазят, но дори това не помагаше. Въпреки това тя ги мразеше. Мразеше и себе си, защото бе станала една от тях. Сърцето й бе загубило способността си да чувства, само поставената маска сега действаше. Никой не бе забелязъл промяната, защото всички близки я бяха предали! Имаше само една единствена приятелка. Приятелка, която бе безкористно, искрена и вярна докрай. Станимира, единствена тя сега се опитваше да помогне на Еми, но счупеното сърце не можеше да се поправи! Добре, че беше Станимира да я разсейва, иначе тя щеше да направи някоя глупост...

Един ден Виктория позвъни на вратата на бившата си приятелка. Емилия отвори и я погледна студено.
-Здрасти, мога ли да вляза?
-Не, защо? Какво искаш?
-Не се дръж като кучка! Просто разбрах за Мартин и дойдох да ти кажа нещо интересно...
-Слушам те.
-От сигурен източник разбрах, че той е скъсал с приятелката си, а довечера ще излиза и с Мартина.
-Това изобщо не ме интересува! Нещо друго...
-Не, това е! -Виктория гледаше разочаровано, не бе могла да се наслади на блажения миг на страдание.

Еми затвори вратата, отиде в детската си, сви се в единия край на леглото си и заплака. Плака толкова дълго а сълзите не пресъхваха. От къде щеше да вземе сили сега? Как би могла да се изправи отново тя? Как да приемеше това положение и как по дяволите би могла да прости?! Защо най-обичаните от нея хора я мразеха, защо я караха да страда?! Емилия знаеше, че това ще се случи и мислеше, че наистина ще боли... Но никога не бе предполагала, че тази болка ще бъде така остра и непреодолима, а в същото време така невидима за останалите! След много размисли и съветване със Станимира, тя реши все пак да говори с Мартин. Един ден тя събра сили и двете се уговориха да се видят на следващия ден. Емилия прехвърляше през съзнанието си хиляди ситуации и начинът, по който ще му обясни всичко... и така денят дойде тя постави маската и излезе. Защо ли чувстваше, че този път тя нямаше да й помогне?!

Ето го. О, Господи, защо беше толкова красив. Толкова представителен- изглеждаше по-голям отколкото беше. Тя му каза да се видят на едно тихо меснтенце, защото иска само да говори с него. Той я гледаше със студен поглед:

-Здравей! Какво става с теб? -сега той се държеше така приятелски. Защо го правеше?
-Здрасти. Ами нищо особено. А при теб как е? Разбрах, че сте се разделили с Лора, вярно ли е?
-Да. Просто работите не вървяха.
-Мога ли да попитам защо?
-Да, ами тя е малка и нямаше какво да си кажем...
-Като мен...
-Ти искаше да говорим за нещо. За какво по-точно?
-За онази нощ, но сега осъзнавам, че няма смисъл. Работата е там, че в действителност чувствам нещо към теб. Сигурно ти се струва налудничаво, защото аз не те познавам. Мислих, че когато някой каже, че чувства че сякаш познава от цял живот този с които, е просто едно клише, но... аз наистина сякаш те познавам отдавна! Мислих също, че ще те забравя бързо, както винаги става, но не се получи - Еми изхвърли маската, сега щеше да бъде истинска - Искам да бъдеш с мен! Искам всяка вечер да заспивам до теб, а сутрин отново да се събуждам до теб. Искам, когато ми е кофти ти да ме утешаваш! Искам теб! Никога не сам вярвала, че ще кажа някога това, но наистина е така. Искам да престана до съществувам безцелно, а наистина да живея! Искам отново да почувствам щастието, да се засмея искрено, просто да бъда себе се без да се страхувам от чуждото мнение! Искам... и в това е проблема. Да, самата истина е, че и аз, както Лора, съм малка. И сякаш просто не те заслужавам. Съжалявам, че ти губя времето с моите глупости. Мисля, че е време да си вървя.
-Няма ли поне да ме изслушаш? Виж, ти си много готина, и като човек, но и като жена! Но се съмнявам, че някога ще изпитвам такива силни чувства, каквито ти изпитваш. Повярвай ми, няма да бъдеш щастлива с мен! Знаеш ли, аз дори ти се възхищавам - никога нямаше да имам смелостта да кажа това, което наистина мисля. Аз също съжалявам... Знам, че звучи банално, но наистина бих искал да останем приятели...
-Не! Нямаш си и представа колко бих желала и аз това, но... съмнявам се, че ще имам толкова сила.

Сълзи потекоха от нейните очи. Господи, колко много бе плакала, а сълзите просто не можеха да пресъхнат. Но тя не плачеше за него, а за себе си, за страданието и за болката, за любовта и предателството, за самотата и жестокия свят, плачеше дори за лицемерите. Той избърса сълзите й. Целуна очите й и погали лицето й. Сложи пръст върху устните й, после я целуна. Това беше последната целувка, колко нежна бе, а как болеше, сякаш й казваше “Сбогом! ”. Тя срещна ясните му очи, но в тях видя единствено съжаление! Каза й “Прости ми! ” и тръгна. Тя седеше там, на средата на пътеката като каменна статуя, и гледаше как той си отиваше без дори да се обърне. Чак сега отново забеляза колко красиви бяха златистите корони на дърветата. Чак сега разбра какво точно бе онова чувство, което изпита преди няколко седмици в автобуса. Страх и притеснение от промяната и носталгия към така безвъзвратно загубеното минало. Настъпваше промяна! Лек и нежен вятър лъхна, сякаш донесе надеждата. Емилия се усмихна през сълзи, обърна се и продължи напред, без да се обръща!

PaLaVnIcA_stz
26 Окт 2005 г.

Коментари: 4
teen_kote #1, 27 Окт 2005 г.
oOoOoO sYpersko e mn mi haresva prekrasno e
teen_kote #2, 28 Окт 2005 г.
molq nqma za6to no se 4udq za6to edin tolkova dobre napisan razkaz ne se e haresal i na drug
Sandokalina #3, 29 Окт 2005 г.
Neveroqtno!Stra6no mno0go me razvalnuva!Strahotno
PaLaVnIcA_stz #4, 29 Окт 2005 г.
i az tova se pitam teen_kote? no dobre 4e be6e sandokalina da razsee samneniqta mi 4e i tosi mi razkaz e "banalen".za6toto qvno pi6a samo prostotii e mai jivota mi prili4a na spunen serial