Не можах да те открадна
и да си останем същите.
В мен разцъфна жива рана,
в тебе помислите, мъжките. Удар, хладно-преднамерен
смаза чувството ми предано.
Беше като лай на куче,
от самата мен отгледано.
И се скитат безпризорни
спомените оцелели,
сякаш билки сладко-медени
за ръцете обгорели.
Светят като в пълнолуние
думите ми закъснели,
побелели от безумие,
от горчилка онемели.
И какво, че си отиваш?
Аз не плача. Аз прощавам.
Чиста като новолуние
любовта при мен остава.
revniVka_
26 Мар 2009 г.
