Един "страхотен" ден

Слънцето се показва плахо. Птичките пробуждат света. Всичко е толкова спокойно! Усмивката е с мен и очаквам един страхотен ден... Страхотен, докато черна котка не ми мина пътя, и не ми излезе пришка от така дълго желаните сандали... Какво пък толкова! Нищо и никой не може да помрачи усмивката на лицето ми. Сякаш днес съм по-сияеща от всякога.

Изведнъж се подхлъзвам и докато се осъзная съм на земята, а в шепите ми кръв. Ужас! Разцепих си устната. Към мен тича жена да ми помогне. О, неее! Не мога да стана, навехнала съм си крака. Но с едва личаща от подутите ми устни усмивчица, продължавам. Днес си казах, че ще бъде страхотен ден.

Всеки бърза за някъде. Хей, спрете се бе хора! Нима не виждате пробуждащата се природа? Не усещате ли пурпурните лъчи, с който ви гали слънцето? Не чувате ли песента на птичките? Защо не се спрете поне за миг?

А! Това не е ли той, моят любим?! Какво прави с момичето, което не харесвам особено? Защо я гали така нежно, както галеше мен? Защо я прегръща и я гледа с този познат блясък в очите? За миг забравям болката в крака и побягвам. Разбирам, че съм обичала лъжец, който през цялото време ми е изневерявал.

Едва намирам сили да не заплача. От болка - и душевна, и физическа. Усмивката ми изчезна. Сърцето ми се сви. Иска някой да го утеши. Сълзите ми напират. Бликват като водопад от очите ми. Нима найстина съм сама? Нима мечтите ми са само илюзии? Вече не забелязвам пурпурните слънчеви лъчи. Не чувам и песента на птичките. А си бях обещала един страхотен ден!