Октомври, 1823, имението Лорънс Хол, близо до Лондон (Англия)
Уорън стоеше на балкона на втория етаж, вперил поглед в грациозната ездачка отвън. През последния един месец Катрин му беше показала, че е повече от достойна за името, което й беше дал. Тя беше перфектна домакиня, грижеше се чудесно за имението; навсякъде се усещаше нейното ненатрапчиво пристствие. За миг той си помисли, че тя управляваше всичко по същия начин, по който се справяше така блестящо и с коня си сега – с нежна, но и строга ръка. А и от ден на ден ставаше сякаш все по-хубава... Но какво ли значение имаше това след като те дори не живееха като истински мъж и жена? Тя спеше в една спалня, той – в съседната... Но ги делеше сякаш не една врата, а цяла пропаст. За миг на онзи бал Уорън си беше помислил, че все пак с нея биха могли да бъдат щастливи, но след това... И той не знаеше как беше могъл да обърка името й. Не намираше друго обяснение, освен голямото количество алкохол, което беше изпил. След тази случка обаче Катрин беше издигнала каменна преграда между двамата. Това трябваше най-сетне да приключи!
- Катрин, ела! – провикна се той – Трябва да поговорим...
Тя послушно слезе от коня и тръгна към стаята си. Веднага след като се преоблече се насочи към стаята на съпруга си.
- Кажете какво има – учтиво започна тя.
- Най-напред можеш да не ми говориш на вие – усмихна се той.
Катрин не можеше да не забележи, че въпреки всичко Уорън имаше хубава усмивка. Забележително хубава, като всяко друго нещо у него. И въпреки своята младежка наивност тя прекрасно съзнаваше, че красотата не беше достатъчна... Липсваше му нещо важно, липсваше му сърце.
- Добре – кимна тя кротко – Само за това ли ме повикахте?
- Всъщност... не.
Той се приближи бавно до нея и ловко обви с ръка талията й, а после я целуна така, както го беше направил в нощта на първата им среща. Когато се отдръпна от нея обаче, вместо страст в погледа й прочете болка.
- Защо правиш това?
- Защото искам въпреки това да сме щастливи заедно – объркано отвърна той.
Тогава тя зададе въпросът, който той най-малко очакваше да чуе:
- Обичаш ли ме?
Имаше нещо у нея, нещо у тъмните й, искрени очи, прямостта и добротата й, което не му позволяваше да я нарани.
- Да – отвърна почти беззвучно той.
- И това е лъжа, нали? – в гласът й прозвуча горчивата нотка на разочарованието – Може да съм млада и да ви изглеждам наивна, но аз не съм глупачка, уверявам те... Ти ме обвини несправедливо, че съм те излъгала за случилото се онази нощ. Сега обаче аз те обвинявам в лъжа, и то съвсем справедливо, знаеш...
Уорън замълча виновно. Нямаше какво да каже... Тя беше права. Той я харесваше, уважаваше вече, а и я желаеше. Но да я обича? Не... Той не я обичаше. Никога не беше изпитвал това чувство.
- Да – продължи тя, – остави истината сама да говори...
След тези свои думи Катрин побягна към стаята си. Отново плачеше. А защо, и тя самата не знаеше. Та нали прекрасно съзнаваше, че той няма чувства към нея? И все пак не беше очаквала, че той ще се опита да я излъже... Но защо толкова много й пукаше за това, защо!
В този момент тя нямаше друг избор освен да признае тежката истина – тя се беше влюбила в него. Истински, дълбоко, безумно – така както се влюбваше всяко младо момиче за първи път. А при това знаеше, че той никога няма да изпита същото към нея... О, Боже, нима не беше отчайващо! Та на Уорън щеше да е много по-щастлив с коя да е друга, но не и с нея, момичето натрапено му по такъв ужасен начин за съпруга... Не, не беше честно!
Катрин набързо навлече отново костюма си за езда и побягна навън. Влезе най-напред в конюшната и огледа конете. Несъмнено всички бяха чистокръвни английски жребци... Сред тях обаче имаше един, който се различаваше от другите. Беше доста по-голям, черен на цвят и движенията му бяха твърде неспокойни. Тя не се поколеба и веднага нареди на коняра да й го оседлае.
- Но, госожо, този кон е много опасен – предупреди я той – Господарят ми нареди никой ездач да не го доближава. Не знам дали е редно...
- Заповядвам ти! – никога преди не беше проявявала властност, но този път й се налагаше – Аз съм все пак господарката на всичко това... И ако продължаваш да упорстваш ти обещавам да те уволня!
Мъжът веднага й се подчини и молбата, или по-скоро заповедта й, беше изпълнена.
Нощта настъпи неусетно...
След часове размисъл Уорън реши пак да поговори със съпругата си и да й се извини за всичко. Изненада се като не я откри в стаята й. След като видя, че никъде в имението я няма вече наистина, се притесни. Разпита прислугата дали някой не я е виждал, а когато научи, че е излязла с най-дивия и необязден все още кон, Уорън направо обезумя. Леден страх скова цялото му същество и той не можеше да мисли за нощо друго, освен за това дали нямаше да й се случи нещо, и то по негова вина...
За съвсем кратък период от време той успя да събере всички мъже от имението и търсенето започна. За щастие нощта беше ясна тъй като имаше пълнолуние. Отриха конят да пасе кротко трева до гората, но от ездачката нямаше и следа... По-късно я намериха навътре в гората. Беше загубила съзнание и изглеждаше почти мъртва. Уорън веднага я вдигна на ръце и я отнесе в къщата.
През следващите дни той се грижеше непрестанно за нея. Никога не беше предполагал, че мисълта да я загуби може до такава степен да го ужаси, та животът без нея да му се вижда вече безсмислен...
Истински се зарадва, когато тя дойде в съзнание.
- Какво правиш тук? – попита Катрин отпаднало.
- Не искам да те оставям отново сама – отвърна той, хващайки я за ръка.
- О, това е смешно... Трябваше да ме оставиш да умра.
- Не говори така! Никога не бих го направил...
- Ти не разбираш... – поклати глава тя.
Той нежно погали косата й.
- Тогава обясни ми, малка моя.
Тя отблъсна ръката му.
- Да живееш е хубаво нещо, но когато има за какво... когато има за кого. Всичко щеше да е различно ако с теб се обичахме. Само влюбените хора живеят истински...
Уорън сякаш се замисли, след това пое дълбоко дъх и каза:
- Аз те обичам... Наистина те обичам. Вярно е, че като ти го казах преди няколко дни те излъгах, но сега съвсем не е така... Погледни в очите ми, вярвам, че там ще откриеш истината, която винаги си търсила.
И Катрин го направи. Този път той беше честен... и истински влюбен.
- О, мили, ти ме правиш най-щастливата жена на света!
Най-сетне и тяхната приказката стана реалност...
Уорън стоеше на балкона на втория етаж, вперил поглед в грациозната ездачка отвън. През последния един месец Катрин му беше показала, че е повече от достойна за името, което й беше дал. Тя беше перфектна домакиня, грижеше се чудесно за имението; навсякъде се усещаше нейното ненатрапчиво пристствие. За миг той си помисли, че тя управляваше всичко по същия начин, по който се справяше така блестящо и с коня си сега – с нежна, но и строга ръка. А и от ден на ден ставаше сякаш все по-хубава... Но какво ли значение имаше това след като те дори не живееха като истински мъж и жена? Тя спеше в една спалня, той – в съседната... Но ги делеше сякаш не една врата, а цяла пропаст. За миг на онзи бал Уорън си беше помислил, че все пак с нея биха могли да бъдат щастливи, но след това... И той не знаеше как беше могъл да обърка името й. Не намираше друго обяснение, освен голямото количество алкохол, което беше изпил. След тази случка обаче Катрин беше издигнала каменна преграда между двамата. Това трябваше най-сетне да приключи!
- Катрин, ела! – провикна се той – Трябва да поговорим...
Тя послушно слезе от коня и тръгна към стаята си. Веднага след като се преоблече се насочи към стаята на съпруга си.
- Кажете какво има – учтиво започна тя.
- Най-напред можеш да не ми говориш на вие – усмихна се той.
Катрин не можеше да не забележи, че въпреки всичко Уорън имаше хубава усмивка. Забележително хубава, като всяко друго нещо у него. И въпреки своята младежка наивност тя прекрасно съзнаваше, че красотата не беше достатъчна... Липсваше му нещо важно, липсваше му сърце.
- Добре – кимна тя кротко – Само за това ли ме повикахте?
- Всъщност... не.
Той се приближи бавно до нея и ловко обви с ръка талията й, а после я целуна така, както го беше направил в нощта на първата им среща. Когато се отдръпна от нея обаче, вместо страст в погледа й прочете болка.
- Защо правиш това?
- Защото искам въпреки това да сме щастливи заедно – объркано отвърна той.
Тогава тя зададе въпросът, който той най-малко очакваше да чуе:
- Обичаш ли ме?
Имаше нещо у нея, нещо у тъмните й, искрени очи, прямостта и добротата й, което не му позволяваше да я нарани.
- Да – отвърна почти беззвучно той.
- И това е лъжа, нали? – в гласът й прозвуча горчивата нотка на разочарованието – Може да съм млада и да ви изглеждам наивна, но аз не съм глупачка, уверявам те... Ти ме обвини несправедливо, че съм те излъгала за случилото се онази нощ. Сега обаче аз те обвинявам в лъжа, и то съвсем справедливо, знаеш...
Уорън замълча виновно. Нямаше какво да каже... Тя беше права. Той я харесваше, уважаваше вече, а и я желаеше. Но да я обича? Не... Той не я обичаше. Никога не беше изпитвал това чувство.
- Да – продължи тя, – остави истината сама да говори...
След тези свои думи Катрин побягна към стаята си. Отново плачеше. А защо, и тя самата не знаеше. Та нали прекрасно съзнаваше, че той няма чувства към нея? И все пак не беше очаквала, че той ще се опита да я излъже... Но защо толкова много й пукаше за това, защо!
В този момент тя нямаше друг избор освен да признае тежката истина – тя се беше влюбила в него. Истински, дълбоко, безумно – така както се влюбваше всяко младо момиче за първи път. А при това знаеше, че той никога няма да изпита същото към нея... О, Боже, нима не беше отчайващо! Та на Уорън щеше да е много по-щастлив с коя да е друга, но не и с нея, момичето натрапено му по такъв ужасен начин за съпруга... Не, не беше честно!
Катрин набързо навлече отново костюма си за езда и побягна навън. Влезе най-напред в конюшната и огледа конете. Несъмнено всички бяха чистокръвни английски жребци... Сред тях обаче имаше един, който се различаваше от другите. Беше доста по-голям, черен на цвят и движенията му бяха твърде неспокойни. Тя не се поколеба и веднага нареди на коняра да й го оседлае.
- Но, госожо, този кон е много опасен – предупреди я той – Господарят ми нареди никой ездач да не го доближава. Не знам дали е редно...
- Заповядвам ти! – никога преди не беше проявявала властност, но този път й се налагаше – Аз съм все пак господарката на всичко това... И ако продължаваш да упорстваш ти обещавам да те уволня!
Мъжът веднага й се подчини и молбата, или по-скоро заповедта й, беше изпълнена.
Нощта настъпи неусетно...
След часове размисъл Уорън реши пак да поговори със съпругата си и да й се извини за всичко. Изненада се като не я откри в стаята й. След като видя, че никъде в имението я няма вече наистина, се притесни. Разпита прислугата дали някой не я е виждал, а когато научи, че е излязла с най-дивия и необязден все още кон, Уорън направо обезумя. Леден страх скова цялото му същество и той не можеше да мисли за нощо друго, освен за това дали нямаше да й се случи нещо, и то по негова вина...
За съвсем кратък период от време той успя да събере всички мъже от имението и търсенето започна. За щастие нощта беше ясна тъй като имаше пълнолуние. Отриха конят да пасе кротко трева до гората, но от ездачката нямаше и следа... По-късно я намериха навътре в гората. Беше загубила съзнание и изглеждаше почти мъртва. Уорън веднага я вдигна на ръце и я отнесе в къщата.
През следващите дни той се грижеше непрестанно за нея. Никога не беше предполагал, че мисълта да я загуби може до такава степен да го ужаси, та животът без нея да му се вижда вече безсмислен...
Истински се зарадва, когато тя дойде в съзнание.
- Какво правиш тук? – попита Катрин отпаднало.
- Не искам да те оставям отново сама – отвърна той, хващайки я за ръка.
- О, това е смешно... Трябваше да ме оставиш да умра.
- Не говори така! Никога не бих го направил...
- Ти не разбираш... – поклати глава тя.
Той нежно погали косата й.
- Тогава обясни ми, малка моя.
Тя отблъсна ръката му.
- Да живееш е хубаво нещо, но когато има за какво... когато има за кого. Всичко щеше да е различно ако с теб се обичахме. Само влюбените хора живеят истински...
Уорън сякаш се замисли, след това пое дълбоко дъх и каза:
- Аз те обичам... Наистина те обичам. Вярно е, че като ти го казах преди няколко дни те излъгах, но сега съвсем не е така... Погледни в очите ми, вярвам, че там ще откриеш истината, която винаги си търсила.
И Катрин го направи. Този път той беше честен... и истински влюбен.
- О, мили, ти ме правиш най-щастливата жена на света!
Най-сетне и тяхната приказката стана реалност...
black_lady
13 Септ 2005 г.
Коментари: 6
zai4enceto #1, 14 Септ 2005 г.
Bravo mili4ka i trite 4asti sa mnogo hubavi,no taq nai mnogo mi haresa
galiana #2, 14 Септ 2005 г.
super e... napravo sam bez dumi
PaLaVnIcA_stz #3, 14 Септ 2005 г.
mnogo qkoooooooooo obojavam istoriite sas 6tesliv krai
pink_angel #4, 14 Септ 2005 г.
mn dobre e napisnao i e mn interesno.haresva mi
romanti4ka #5, 16 Септ 2005 г.
ooooooo mila strahotno e!!! 4ak se prosulzih....mnogo haresvam istorii za minali godini s balove i izq6tni turjestva. a do sega ne bqh vijdala podobna istoriq v teenzona-ta
crazy_teen4e #6, 18 Септ 2005 г.
eehh!lubovta e strahotno 4yvstvo osobeno spodelenata