Тайната на живота I

- Не разбирам какво точно имаш предвид!
- Трябва сама да го проумееш!
- Но как?
- Някой ден ще разбереш...

Отново се чу шумът от гръмотевица; неописуемо силен и разкъсващ небето. В този момент отворих очи и осъзнах, че се намирам в собственото си легло. Отново този сън. Какво ли трябва да означава? Вече в продължение на месец ме измъчва. Всяка нощ го сънувам: онзи странен човек, който се опитва да ми каже нещо. Но какво? Всеки път, когато се събудя имам чувството, че съм открила тайната, но... след миг осъзнавам, че не е така.

Протегнах се и погледнах през прозореца. Беше още тъмно. Светнах лампата, за да видя колко е часа - 6:20. След 10 минути алармата щеше да ме извести, че е време да ставам. Реших да се възползвам от малкото време, което ми остава и да се насладя на топлината на леглото си. Как не ми се искаше да ставам! Още един ден в училище. Скоро ще дойде ваканция, но в оставащото време сякаш за да ти напомнят, че училището служи само да те измъчва, учителите се надпреварваха да изпитват и да дават контролни и класни.

Постоях още малко в леглото си, гледах през прозореца, когато чух ужасяващият звук от будилника. Това е! Колкото и да не ми се искаше, трябваше да ставам. Бавно отметнах завивките, обух си чехлите и тръгнах към банята, както правех всяка сутрин. Погледнах се в огледалото и се запитах: "Какво става с мен? Къде е онова весело момиче, чакащо с нетърпение утрешният ден, защото знае, че ще бъде изпълнен с радост?" А сега за мен всеки ден е още 12 часа, които трява да преживея. И защо? Какъв е смисълът? Ами нощите? Вече ме е страх да затворя очи, за да не видя пак онзи човек - човекът, чието лице не се вижда, защото е покрито с качулка. Той се опитва да ми каже нещо... Само ако можех да си спомня какво. Може би тогава кошмарите ми щяха да спрат. Погледнах часовника. Беше 7:00, трябваше да тръгвам. Облякох се набързо и излязох от вкъщи.

Вече бях съвсем близо до училището,когато чух, че gsm-ът ми звъни. Без да се замислям вдигнах и преди да успея да кажа каквото и да било, чух нечий глас:
- Ако не си влязла още в час, по-добре не го прави! Просто ме изчакай пред входа - трябва да ти кажа нещо важно! - беше Антон - мой съсед и добър приятел.
- Защо?
- Не питай, просто ме изчакай там!

След това ми затвори. Седнах на стълбите пред входа и зачаках. Чудех се какво ли го тревожи толкова, че да ми каже да не влизам в час. Точно той - най-примерният ученик, който никога не закъснява и винаги си пише домашните! Обаче имаше ли значение? Каквато и да беше причината, очевидно беше, че няма да ходя днес на училище. А нали точно това исках...

Небето беше покрито с гъсти черни облаци и очаквах всеки момента да завали. Вярно е, че беше началото на юни, но все пак не би трябвало все още да има такива летни бури. Изведнъж ми стана студено... Необяснимо защо се уплаших. Някакъв вледеняващ ужас се промъкваше през вените ми, достигайки до сърцето. Затворих очи в опит да се поуспокоя; какво толкова това е само една буря? Но когато ги отворих, едва не изпищях. Пред мен стоеше някой: някой с черна качулка, така че не се виждаше лицето му. Толкова много заприлича на човекът от сънищата ми. Изведнъж непознатият каза:
- Хайде, ела! Чакат ни!
Тогава познах гласът му. Непознатия съвсем не ми беше непознат. Това беше Антон. Дори не успях да попитам кой ни чака. Той ме хвана за ръка и ме заведе до колата на баща си. Преди да се качим обаче се обърна към мен и каза:
- Ани, знам, че няма да ти е приятно да го чуеш, но...
- Но какво? - имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. Толкова спокойните му и така топли сини очи, сега изглеждаха някак... студени,тъжни... тревожни.
- Не е нищо сериозно, просто... Георги... Той... Блъснала го е кола, но ще се оправи - побърза да добави преди да съм осъзнала какво точно ми е казал - Добре е. Мисля, че има само счупен крак, но... той искаше да те види. Затова дойдох. Ела с нас в болницата - много ще го зарадваш.

Качих се в колата без да протестирам. Въпреки че знаех, че той е добре, все пак бях разтревожена. Георги беше моят най-добър приятел. На него можех да кажа абсолютно всичко и да бъда сигурна, че той ще ме разбере. Но вчера вчера се скарахме. И двамата казахме неща, които не трябваше, крещахме си един на друг, както никога до сега. И точно в този момент, докато седях в колата осъзнах колко безсмислено бе това. Не трябаше да позволяваме на нищо да разруши нашето приятелство, та нали с него се познавахме от...колко? Цял живот. Споделяхме си всичко, нямахме тайни един от друг. Трябваше да му се извиня... за всичко. Веднага щом го видя, ще го прегърна и ще му кажа колко много означава той за мен. Мислейки си така, забелязах, че върху стъклото на колата се е появила една дребна капчица. Скоро до нея застана друга. Подобно на тях в очите ми се появиха сълзи. Вече валеше пороен дъжд, така както сълзите се стичаха по лицето ми...