Монолог

-Защо мразя хората ли? Защото съм сам всеки път когато затворя очи. От години се опитвам да осъзная смисъла на всичко, живот, смърт, религия, пари, слава... Уви не успявам. Всеки ден е ново изпитание. Всяка сутрин е сякаш наказание. Вечерта се моля да ми е последна, а на следващата се оказва пак поредна. През останалото време се влюбвам. Влюбвам се във всичко. Влюбвам се в птиците, които се реят из облаците, сякаш живеят без цел и без нужди. Влюбвам се в децата които все още неосъзнали смисъла на живота играят и се смеят без никаква представа за бъдещите дни. Влюбвам се в цветята залепени за земята, които всеки в ежедневието си подминава и потъпква без да забелязва красотата и уханието им. Влюбвам се в красивите машини дело на човешкия талант за изящество. Влюбвам се... А дали просто не им завиждам, те са покрай мен всеки ден, живеят в мир със душите си толкова перфектни. А аз.. аз не спирам да се лутам от въпрос на въпрос. Кой съм? .. Защо съм? .. и няма ли най-накрая да намеря отговора на всичко. Стигнах до извода, че колкото повече се опитваш да разбереш толкова повече се оплиташ в загадки. Няма верен отговор за нищо, живота е изпитание, което всеки преминава по свой начин. Сега отново съм влюбен. Този път съм влюбен в жената. Тя е толкова изящна, че трудно и най-талантливия художник би успял да я пресъздаде. Красотата е незабравима, погледа неустоим. Дъха отеква във ушите, а косите-нежно развяти от вятъра, са сякаш неочакван прилив на енергия в мъртвото ти тяло. Как човек би издържал на нещо такова? Чувстваш се слаб, трудно се противопоставяш на желанията си. Трудно мислиш, трудно се движиш, трудно дишаш, дори сърцето ти забързва ритъма си като по този начин скъсява живота... Може би жената е заплаха, от която просто си умираш по-бързо. Може би тя е просто един нежен убиец, скрит зад прекрасна усмивка. Дори да е така, Господи нека срещна моята...