Да загубиш себе си - ІІІ част

Красивата двойка влезе в просторната зала и всички погледи се отправиха към тях. Сребристата рокля, идеално изваяната фигура и безупречното лице предизвикаха завист у жените и желание у мъжете. Повечето не можеха да откъснат очи от нея и съвсем не забелязваха Деян, въпреки че ръката й беше вплетена в неговата. Следяха грациозните й движения и се молеха да ги погледне с черните си очи и да им се усмихне. Тя обаче обърна внимание единствено на домакинята и двете жени бързо се отделиха в стая, където можеха спокойно да приказват. След половин час отново влязоха при гостите. Идваше ред на танците. Силвия се беше сдобрила със сина си и този импровизиран бал беше нейния начин да му покаже колко много го обича.
Музиката засвири и Рая затърси с поглед Деян. Танцуваше й се, но го видя да разговаря оживено с един от акционерите във фирмата и затова се принуди да отиде при тях и да слуша скучния разговор. Усмихваше се и кимаше отегчено с глава когато усети, че някой обгръща кръста й с ръце. Секунди след това пред нея се появи усмихнатото лице на Боян. Тя уплашено погледна към кавалера си. Това не убягна на Боян, той й намигна и вежливо попита Деян дали може да танцува с дамата му. Учудващо последния се съгласи, но ревността в очите му си пролича.
Боян взе ръката й и я поведе към центъра на залата. Придърпа я плътно към себе си, прошепвайки в ухото й:
- Този танц е само наш, красавице.
Този път не я заболя щом той й каза, че е красива. Тя дори остана поласкана. Танцуваха валс и тя усещаше ръката си плътно в неговата. Не отделяше поглед от очите й, въпреки че тя не спираше да се озърта. Във вихъра та танца той я отдалечи толкова много от Деян, че тя вече не го виждаше. Приближи лицето си към нейното, за да я накара да го погледне. Щом Рая се загледа в очите му той лукаво й се усмихна и отново прошепна в ухото й:
- Искам да танцуваш с мен, да идваш на курса, който водя...
- Не мога... заета съм.
- Ще идваш събота и неделя.
Тя замълча и когато танца свърши каза “Ще си помисля” и с бърза крачка се върна при половинката си.

Таксито спря на слабо осветената улица, Рая плати и слезе. Огледа се и влезе в малката сграда с надпис “Латино танци”. Качи се по стъпалата и се озова в голяма зала. Няколко двойки танцуваха, а Боян минаваше покрай всяка и ги напътстваше. Тя изчака няколко минути наблюдавайки сериозното, но доволно изражение на лицето му. Щом я забеляза там се появи широка усмивка. Той се доближи до нея и хващайки я за ръката я поведе към центъра на залата. Никой не им обърна внимание. Двойките танцуваха около тях съсредоточени в танца, омагьосани от музиката.
- Радвам се, че дойде. Хайде, приготви се.
Тя съблече палтото си и го остави на близката закачалка. Боян за първи път я видя толкова обикновена и земна - със спортното облекло, без бижута и почти без грим тя беше като всяко друго момиче, но нито за миг не губеше очарованието, което го плени още щом я видя. Рая беше едновременно далечна и близка, на моменти открита и весела и заедно с това потайна и замислена. За Боян тя беше една мистерия, която той бавно беше започнал да разгадава. Знаеше, че с помощта на танца ще постигне много повече, ще я накара да се отпусне и да му се разкрие... Забелязала погледа, с който я гледаше тя срамежливо се усмихна и запита:
- Какво има? Не съм облечена подходящо ли...
Боян побърза да отговори, за да не я засегне:
- Не, не. Просто си... обикновена. Не съм те виждал без скъпите дрехи и бижута, това е. Хайде!
Взе ръката й, но тя не мръдна от мястото си.
- Какво има? - той я изгледа учудено.
- Амии... досега не съм танцувала нещо такова.
Боян се разсмя, погали бузата й и каза:
- Това ли било! Ами ще те науча, нали затова си тук...
Не беше трудно. Рая обожаваше да танцува и латиното й се отдаваше. Прекараха страхотно и след два часа танци всички други си бяха отишли. Боян и Рая седяха на земята и дишаха задъхано. Тя отпи от шишето с вода и забелязала втренчения му поглед рязко го погледна. Той отмести очи, стана и й подаде ръка:
- Хвани ръката ми.
- Нека си починем още малко... - умората в гласа й не го разколеба, ръката му остана протегната и той повтори:
- Хвани ръката ми!
Тя го послуша. Боян я изправи, рязко я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Тя не се отдръпна и отговори на целувката му. Всички емоции, които беше събрала изригнаха. Пръстите й минаха нежно през косите му и надигайки се на пръсти тя обви ръце около врата му и силно го прегърна. Задържа го така близо за няколко минути, след което го отдръпна от себе си. Не беше останало нищо от горещата жена, която до преди малко силно го притискаше към сърцето си. Лицето й беше като направено от камък, нищо не можеше да се прочете там. Погледна го и тихо му каза:
- Не се замесвай с мен...
- Защото ще си имам проблеми с приятеля ти, нали?
- Той не ми е просто приятел...
Тя отиде, за да вземе палтото си, облече го и каза:
- Не мога повече да посещавам курса... - запъти се към вратата, но Боян пресече пътя й с ръка и я попита:
- А какъв ти е? - той не искаше да приключи разговора сега, когато беше толкова близо до сърцето й.
- Трябва да тръгвам...
Опита се да отмести ръката му, правейки се, че не е чула въпроса. Той обаче настоя:
- Няма да си тръгнеш докато не ми кажеш какво се случи преди малко!
Тя го погледна студено и каза:
- Това, което се случи преди малко е просто залитане. . не означава нищо. Абсолютно нищо!
Студените й очи не се отделяха от неговите. Той не я познаваше, сега беше друга. Въпреки това Боян направи последен отчаян опит да поговори с жената, с която танцува цяла вечер:
- Но ти беше искрена... усетих го!
- Лъжеш се! - без да се замисли отговори тя.
Той отдръпна ръката си, Рая излезе от залата, изтича по стълбите и излезе на улицата. Хладният въздух я ободри, докато чакаше таксито си. Минаха няколко минути и точно когато жълтата кола спря пред нея Боян излезе от сградата и извика името й. Тя не се обърна, бързо се шмугна в таксито си и го остави на входа под надписа “Латино танци”. Той седна на тротоара и се загледа с празен поглед в тъмнината.

Таксито се движеше бързо по пустите улици. Рая се сгуши в палтото си, но пъхайки ръка в джоба усети, че там има нещо. Извади го. Беше розов карамфил, от който се носеше силен аромат. Тя го погледна с нежност и го приближи до устните си. Даде му най - сладката целувка, която едно цвете може да получи. Когато отново пъхна ръката си в джоба намери малка бележка, която гласеше: “Как беше танца, красавице? ” На момента съжали за грубото си отношение. Искаше й се да се върне и да остане с него, но знаеше, че не може. Както винаги правеше каквото ТРЯБВА, каквото беше правилно според разума, но не и според сърцето. А щом сърцето й го отричаше дали беше правилно? Таксито спря пред дома на Деян и тя застана пред вратата чудейки се какво да направи. Нима цял живот щеше да живее от неговите пари? В неговия дом? И то без щастие... без да е обичана. А може би Деян я обичаше, иначе защо би бил с нея толкова време след като има много други жени, които биха дали мило и драго да са с него. Не можа да подреди мислите си и затова реши, че засега се прибира. Тъкмо щеше да влезе когато се сети за карамфила и писмото. Взе ги в ръка и изтича до близката кофа за боклук. Сърце не й даваше да ги изхвърли... очите й се насълзиха, но нямаше избор. Пусна ги и се прибра. Деян я посрещна с прегръдка и й каза колко му е липсвала. Това съвсем я обърка и с надеждата да заспи тя бързо си легна. Но съня не дойде...

Две седмици след това Рая вече не знаеше какво да прави. Все повече се убеждаваше, че трябва да послуша сърцето си и да бъде с Боян, но не искаше да се разделя с Деян... не беше заради парите му, а заради навика. Навика да го чувства винаги до себе си, да може да разчита на него. Накрая реши, че може да бъде и с двамата. С Боян щеше да прекарва много по - малко време и трябваше постоянно да се крие и да е нащрек, но поне веднъж в живота си щеше да изпита истинското щастие да обича и да бъде обичана. Така и направи. Започна да се среща тайно с Боян и изведнъж живота й от пълен хаос се превърна в истинско удоволствие. Имаше ги и двамата... Боян го приемаше трудно, но толкова беше хлътнал по нея, че накрая беше принуден да се примири. Но в него започна да расте желанието да забогатее, за да може да й осигури това, което търсеше при Деян. Той дори си беше наумил да поеме бизнеса на майка си и да зареже танците, но Рая го разубеди. Боян не разбираше, че това което я привличаше у него беше фактът, че той не е богат и я цени заради това, което е, а не просто защото е красива.

Но историята не може да свърши просто така, нали? Една такава връзка никога не продължава завинаги. Все нещо се случва, все някой поумнява и разбира, че в това няма смисъл. В нашия случай съдбата просто решава да сложи край на тази лудост. Как точно ли? Тя винаги си има начини...

Беше една от онези прекрасни зимни съботи, които Рая и Боян прекарваха в някое малко, уютно ресторантче, танцуваха и се радваха на малкото им дадено време. Напоследък Деян беше станал подозрителен. Често я запитваше какво прави на курса, с кого танцува, къде точно се намира сградата. Дори веднъж беше поискал да отиде с нея. Тя го разубеди, но усещаше как губеше доверието му, и това много я притесняваше, защото той беше готов на всичко, за да е само негова. Познаваше го, знаеше как щеше да реагира ако разбере, че вместо на курс по латино танци тя излиза с Боян и дори си прекарва чудесно.
Двамата влюбени приключиха с вечерята си и решиха да се разходят из града. Рая отново беше със спортно облекло и почти без грим. Носеше шапка, която скриваше лицето й. Личеше си, че се страхува да не срещне познати на Деян. Главно негови, тъй като тя нямаше - всички хора които познаваше бяха по някакъв начин свързани с него. И наистина трудно можеше да бъде позната в сегашния си вид... дегизировката си я биваше! Тръгнаха по една от главните улици и скоро улисани в разговори се озоваха пред един от любимите ресторанти на Деян. Рая се окопити след като видя познатите надписи. Погледна Боян и в очите й той веднага прочете това, което искаше да му каже. Бяха в опасност. Тя пусна ръката му и се огледа. Не знаеше, че е прекалено късно. Деян вече я беше забелязал от реторанта, в който вечеряше с един от акционерите. Видя как “любимата му” усеща опасността, видя как пусна ръката на любовника си, усети страха й... но нищо не можеше да направи. Очите му не се отделяха от Рая и Боян, не можеше да помръдне, толкова силно го болеше... Изведнъж той разбра, че трябва да действа моментално и виждайки само тях той изхвърча от ресторанта и извика името й точно преди да пресече. Разумът му беше заслепен от гняв и болка... искаше да й каже, каква неблагодарница е, как долно се е подиграла с чувствата му, искаше да й каже, че я обича, че я обожава... усети болката чак когато главата му се удари на леда. Не можеше да стане, какво ставаше? Всичко потъна в мрак...
Рая стоеше близо до линейката и втренчено гледаше как внасят Деян в нея. Не можа да запомни номера на колата, която го блъсна... негодникът избяга, заедно с вината си. Или може би вината не беше негова... нея искаше да догони Деян, нея и любовника й... Каква грозна дума, по дяволите! Той не й беше просто любовник... той я разбираше и я правеше щастлива... но къде е сега? Тя се огледа около себе си. Боян го нямаше - беше избягал още преди да блъснат Деян, този страхливец я беше оставил сама да се оправя с ревнивия си приятел... топли сълзи се стичаха по лицето й, а болката и вината я разяждаха. Усети нечия ръка на рамото си. Шофьорът на линейката я запита дали иска да дойде в болницата заедно с ранения. Тя кимна, качи се и линейката потегли с бясна скорост в студената нощ.

Бяха минали няколко дни от погребението. Рая лежеше в леглото, сълзите мокреха възглавницата, а чувството на вина не я напускаше... Деян й липсваше. Останала без него тя виждаше колко търпелив е бил с нея, как е търпял прищявките и гадните й настроения, колко много й е угаждал с единствената цел да я направи щастлива... Телефонът иззвъня до главата й. Рая го погледна с намерението да го остави да си звъни. Но той не спираше. Накрая тя стана и с дрезгав глас каза в слушалката:
- Да..
- Добър ден. Аз съм адвоката на г-дин Георгиев... знам, че ви е трудно, но трябва да се явите в кабинета ми възможно най - скоро.
- Защо? - нямаше никакво намерение да ходи, но все пак попита.
- Защото г-дин Георгиев е направил завещание... В него изрично е казано, че седмица след смъртта му всички трябва да се явят и да получат каквото им се полага.
- Добре. Кога?
- Ако може още днес - в 16. 00 часа, запишете си адреса... - деловият адвокатски глас започваше да я дразни. Тя записа адреса и тресна слушалката. Това в момента най - малко я интересуваше.

Влезе в добре обзаведената стая. Зад бюрото стоеше млад мъж с очила, който я гледаше любопитно и изчакваше да седне. Рая обаче внимателно огледа стаята и без излишни любезности запита:
- Къде са другите?
- Седнете, ако обичате.
Тя го погледна студено и повтори въпроса. Адвокатът бръкна в шкафчето на бюрото си и извади завещанието, след което й отговори:
- Няма други. Тук пише всичко, което клиентът ми е сметнал за нужно да разберете. Получавате всичко, което притежава... написал ви е и писмо. Ето.
Рая не можеше да повярва на ушите си. Взе листа, който адвокатът й подаде и зачете:
“Давам всичко, което имам на единствената жена, която някога съм обичал. Искам да й кажа, че съжалявам за това, че не можах да я направя щастлива и че може би съсипах живота й... Никога не съм можел да изразявам чувствата си с думи. Хората са прави като казват, че съм груб и нетактичен. Така е, но съм щастлив! Имам всичко, което някога съм искал - Рая. Тя дава смисъл на дните ми... все по - рядко се усмихва, но самото й присъствие ме успокоява. Тя ме прави по - добър човек, толкова е остроумна и жизнена... искам само да е щастлива, защото я обичам, обожавам я! Тя ме промени... накара ме да видя красотата на живота... Давам й всичко, всичко за което съм се борил толкова години, защото само тя го заслужава! ”
Рая изпусна листа и избухна в силен плач. Мразеше се, отвращаваше се от себе си и от това, което беше направила... идеше й да изчезне, да умре! Твърде късно оценяваше това, което е имала. Не заслужаваше нищо от това, което получаваше. Ето защо след няколко дена даде половината пари за благотворителност, върна се в общежитията и продължи образованието си. Фирмата на Деян превърна в музикално студио, в което откриваха млади таланти. Всеки ден носеше цветя на гроба на единствения мъж, обичал я истински. Там често срещаше гробарят - грижеше се за гробовете. Един ден той я заговори, когато тя стигна до гроба на Деян:
- Сигурно много сте го обичала...
Рая го погледна през рамо, уморено се усмихна и каза:
- Не колкото заслужаваше...
- Отдавна не съм виждал човек, който да идва всеки ден тук. . Повечето просто се примиряват...
Рая сложи свежите цвета на пръстта, изправи се и с насълзени очи отговори:
- Когато си погубил един човек по начина, по който аз го погубих не се примиряваш... това е най - лошото, което можеш да направиш!
- А какво друго ти остава? - състрадателно попита гробарят.
- Да помниш... и никога да не омаловажаваш нечия любов!
Тя излезе от гробищата и с кърпичка в ръка се отдалечи. На следващия ден дойде отново...