Прекалено много те обичам...

... Той стоеше на тротоара и за пореден път очакваше светофарът да светне зелено - единствената светлина в живота му. Зеленото му напомняше за нейните очи - очите, които обичаше с цялото си сърце и на които доверяваше най-съкровенните си тайни... очите, които го обрекоха на самота...

Миро беше на 25, но животът вече му бе отнел и малкото, което имаше - родителите му се бяха развели, пожар бе изгорил апартамента на майка му, баща му бе влязъл в затвора без да е виновен... Всичко това го бе състарило толкова, че сякаш беше на 40, а не на 25. Единсвената радост в живота му бе Яница - слънцето в мрачния му ден и силата, която го държеше жив! Те бяха пример сред приятелите си, защото бяха преживели безброй трудности и мъки заедно, но все още бяха един до друг... а може би не...

В един от многото дни, в които Миро бе на работа, животът му се преобърна само за миг.

Чакайки поредната пратка от чужбина, Миро чу телефона си. Вдигна и за секунди пребледня до неузнаваемост! Срина се на земята... Сестра му току-що му бе съобщила, че майка им е починала и той не беше на себе си.

Събуди се след няколко часа в болницата, а Яница бе до леглото му и тихо го успокояваше. Той се чувстваше сигурен с нея и знаеше, че тя няма да го остави в такъв труден момент... На следващия ден беше погребението на майка му и той се бе разбрал с Яни рано сутринта тя да дойде у тях и да му помогне.

През нощта той не заспа и, нормално, през цялото време плака над тялото на майка си. През главата му минаваха всички детски спомени и радостни моменти, в които тя е била до него... риданията не спряха до сутринта, когато домът му се напълни с познати и непознати хора, които дори за миг не можеха да си представят болката му, но въпреки това му съчувстваха. Единственият човек, когото Миро не видя беше Яница. Търсеше я с поглед и всеки момент очакваше тя да влезе и да го успокои, но уви, нея я нямаше дори, когато всички тръгнаха към гробището...

Последните мигове с тялото на майка си, Миро не помнеше и се съвзе чак, когато всичко вече беше свършило... а може би всичко сега започваше...

Той реши, на път за вкъщи, да отиде до Яница, за да разбере защо не е била до него в този толкова труден момент и се запъти към голямата бяла къща в края на главната улица на града, където живееше "неговото момиче". Пристигайки там, той забеляза, че пред къщата има паркирана непозната кола, но състоянието му не му позволяваше да предполага кой може да е този човек...

Влезе направо, защото знаеше, че Яни няма да се разсърди...

В къщата беше тихо и спокойно, сякаш нямаше никого. Миро реши да си тръгне и да се отдаде на мъката си, но на път за входната врата той чу радостен смях и веселие:

- Обичам те, миличък!!! Леле колко си ми красив! Много ми е приятно с теб...

...до болка познатият глас на Яница, но на кого говореше така мило и защо бе толкова весела?!??!

Миро открехна леко врата до стълбите и видя вътре "слънцето си" - щастлива, весела и... разсъблечена, а до нея лежеше незнайно кой... Това бе достатъчно на момчето да разбере на кого е дал живота си!!! Точно в този момент погледът му срещна този на Яница...

- Миро не е каквото си мислиш...
Той нямаше сили да спори, обърна се и си тръгна с наведена глава, но не от унижението, че е сменен с друг, а от мъка, че в един ден е загубил целия си свят...

Светофарът светна зелено и Миро пресече без да бърза. Точно тогава се блъсна в Яница. Тя го погледна с очи, който казваха: "Прости ми, направих най-ужасната грешка в живота си!" Преди да успее да изрече нещо Миро и каза:
- Върви си и никога не се връщай в живота ми! Дадох ти всичко, което ми бе останало, а ти ме предаде... Дано никога на заставаш на мое място, защото те обичам прекалено много, за да позволя да умреш...