Прошка

Таня въздъхна тежко, гледайки билета за влака... Чудеше се дали не прави грешка...
Погледна през прозореца на тракащата машина... Есента наближаваше, скоро щеше да започне училище...
Но това бяха неща, които не я вълнуваха... Тя просто искаше да стигне колкото се може по-бързо до Пазарджик
за да признае на момчето което обича грешката си, да го прегърне и да се разплаче щастлива, че той й е простил...
Но дали щеше да прости? Дали щеше да забрави цялата болка, която тя му причини? Дали щеше да й се усмихне и да полудее
от щастие когато я види... или пък щеше да се намръщи и да й обърне гръб и да разбие останките от мечтите й...
Още една въздишка... Тежка... Таня погледна момичето до нея... Да, това беше Мими... Приятелка която едва ли би могла да
замени с някоя друга... Бяха се разбрали близо месец преди това пътуване, че ще дойдат до тук, само и само Таня до докаже на
Иван, че е безумно влюбена и че страда заради това което направи и на двама им...
Таня отново се отнесе в мисли, когато Мими каза тихичко:
-След 15 минути пристигаме, той ще ни чака на гарата, сега ми прати sms.
-Господи, наистина ли ще го направя?
-Мисля, че да - отговори жизнерадостно Мими и прегърна Таня.
Таня се чувстваше страшно объркана... Всичко започна в началото на лятото... Запозна се с Иван в чата, станаха приятели...
той беше човекът, който я крепеше в много трудни за нея моменти... Но тя не забелязваше, че той е лудо влюбен в нея, може би
защото добре го прикриваше... Тогава тя имаше друг, но Иван бе постоянно в мислите й... Не знаеше какво да предприеме,
какво да каже или... какво да направи. . Реши, че иска да е с него... Нещата вървяха прекрасно до едно време, караха се от време на време,
което е нормално. Имаше сърдения, цупения, наранени... Обаче всичко се оправяше... Докато Таня не усети, че наистина започва да се влюбва
в Иван, въпреки, че не го беше виждала на живо, а само на снимка... Тя реши да направи нещо, което беше абсолютно неправилно, но
прекалено късно се разбра, че е неправилно... Тя реши да скъса с Иван, за да не бъде наранена, както година по-рано.
Сълзичка потече по лицето на Таня, тя я избърса бързо, преди да успее да я види Мими... Оставаха 5 минути докато
пристигнат... Колелата на влака тропаха тежко... Всеки звук се забиваше в сърцето и душата й... Като стрели. Гледаше постоянно
през прозореца... Запаметяваше всеки миг... Докато машината не започна да намалява, докато накрая спря напълно...
-Господи, сърцето ми ще изкочи - каза Таня и стисна силно ръката на Мими.
-Хей малката, спокойно, всичко ще мине наред... Знай, че дори да претърпиш поражение аз винаги ще съм с теб, ти ще го
превъзмогнеш, достатъчно силна си...
Тези думи донякъде вдъхнаха сили на Таня, но сърцето й не намаляваше ударите си... Искаше й се да спре, както спря влака преди малко.
Слязоха от влака... Той беше там, но очакваше само Мими. Когато видя и Таня лицето му замръзна от изненада. Не мърдаше.
Когато видя това, Таня си помисли, че той не иска да я вижда и сякаш хиляди стъкалца се забиха в сърцето й. Погледите им се засякоха,
това я прониза още по-силно и любовта й пламна още повече, колкото и невероятно да й се струваше това.
Беше толкова по-красив на живо, отколкото на снимка. Лицето му бе така добре оформено, косата му с небрежната прическа...
Целият той беше прекрасен, идеалът който винаги е искала, но никога не бе искала да си признае.
Мими и Таня пристъпваха бавно, Иван стоеше на едно място. Мими прошепна на Таня:
-Мисля, че ще е по-добре ако ти отидеш при него сама... Аз ще те чакам тук. - още преди да дочака отговора, Мими седна на една
пейка и се усмихна на Таня.
Сякаш света под краката на Таня рухна. Тя трябваше да се приближи до човека който обичаше безумно, при това сама... Съвсем... сама...
Но от това зависеше щастието и на двама им. Тя го погледна право в очите, докато се приближаваше. Той също я гледаше...
-Здравей - едва се опита да сдържи заекването на гласа си Таня
-Здравей - отвърна и Иван, явно също толкова развълнуван... - аз не знаех, че ти..., че ти ще дойдеш до тук. . Всъщност...
Защо си тук?
-Заради теб... Исках. да ти се извиня за всяка болка и всяка сълза, която ти подарих... Аз наистина те обичам, просто ме беше страх...
Ти си така далеч от мен, как щеше да бъде тази връзка от разстояние, как щяхме да се сдържаме... Колко щеше да ми липсваш. . Беше ме
страх от всичко това, но най-вече ме беше страх да не ме нараниш.
-Как можеш да си мислиш, че ще те нараня, та аз те обичам повече от всичко...Не е имало човек, на когото да държа толкова! - отвърна Иван
с нотка на раздразнение в гласа, но в гласа му имаше много повече болка и тъга, отколкото раздразнение...
-Мислиш ли, че. . може да започнем на чисто, отначало? - Попита Таня, но този път не можа да сдържи заекването си...
-Не мисля... - Отвърна Иван. В този момент на Таня всичко й се стори без смисъл... - ... а съм сигурен, че можем да започем на чисто.
Иван нежно придърпа Таня към себе си, прегърна я ... В този момент Таня не знаеше как да реагира, да плаче ли от щастие или да се смее... За това направи и двете... Сълзи като реки започнаха да текат от очите й, тя се усмихваше, целуваше го... като за последно. . Но този път
съвсем не бе последен...