Гледам небето тази нощ,
звезда проблясва със страхотна мощ,
седя и гледам таз заря
и усещам че от вътре аз горя!
Сълзите ми стичат се като река,
и на бавен огън се аз пека.
Опитах аз да летя из тез поля,
там що аз звездата се опитах да сваля.
Осъзнах че ти никога не ще бъдеш моя
и летя аз там, и минавам завоя.
Болка силна удари ме тогаз,
и паднах аз в море-от страх и прах,
облак пепел ме обви като в мъгла,
какво говоря, нима наистина случи се това?
Ти завинаги ме окова,
но не в килия от пламък,
а от любов като пламък!
Искам да ти кажа двете думи преди,
но след теб, оставаха само следи.
Не те намирах в тази мъгла,
усещам я все още тази тъга.
Излизам сам пак през нощта,
да гледам онази звезда,
но нея я няма, там на небето.
И случи се това, ето
не исках ти да си отидеш така,
ти заключи онази врата,
остави ме сам в тази стая,
и вече не знам, със себе си какво да правя.
Не искам да остана завинаги сам,
и да знам, че ти си някъде там!
Винаги съм мислил че любовта е реална,
но разбрах, че тя е твърде брутална!
И продължавам аз да плача,
завладява ме здрача.
Тъмнината запълва моята душа,
но пък какво от това!
Ти с мен също не беше добра
и сега мрачен съм аз,
сенките в моите очи, вече не проливат сълзи!
b0rnfr0mtears
27 Дек 2007 г.