Винаги ще съм тук...

“...очаквам да пиеш скоро, обичам те”.
Ани препрочиташе старите си имейли от Иво, докато чакаше всеки момен да получи ново писмо от него. Иво беше заминал да учи в Испания и от две години поддържаха връзка само по Интернет. Въпреки това, любовта им оставаше все толкова силна.

“You have a new message”

С трепет Ани кликна върху името на Иво и започна да чете:

“Мила...знам, че ти обещах, че ще си дойда за рождения ти ден... Но имам изпит след два дни и трябва да се готвя за него. Съжалявам! Не се сърди... Ще имаш още много рождени дни... На всички тях ще съм с теб! Обичам те.”

Ани много се натъжи от прочетеното. Та той беше обещал... Още един рожден ден, в който щеше да е без него. Още един рожден ден, в който той щеше да е на 2000 километра от нея, нямаше да бъде с нея, нямаше да бъдат заедно...

“Turn off Computer”

Ани легна на леглото си и затвори очи... скоро потъна в дълбок сън.

. . .

-Честит рожден ден, миличка! Това е за теб! – прошепна майка й и я целуна по челото.
Ани отвори очи, усмихна се и взе подаръка от майка си:
-Благодаря, мамо! След малко слизам долу.
В мъничка дървена кутийка, тя видя златно сърчице с надпис “Винаги ще съм тук...”
„Хубаво сърчице”, помисли си тя. Тогава тя се сети за Иво. Бързо пусна компютъра, с надеждата да е получила имейл от него.

”There’s no new messages”

-Но... но как?! - каза на висок глас тя.- Нима не се е сетил!! Не...

. . .

Вън духаше лек ветрец, който си играеше с падащите листа. Есента напредваше, скоро щеше да дойде зимата... Щеше да се изтъркули още една година без Него, още една година далеч един от друг.

Точно сега Ани се чувстваше много самотна. Единственото нещо, за което се сети, бе да отиде на мястото където се запознаха, мястото къде се влюбиха, целунаха за първи път, мястото, на което те винаги се срещаха - Тяхното място.

Последния път, когато Ани стоеше под това дърво, беше когато Иво й каза, че заминава за Испания. Оттогава, сякаш цялата болка и самота, която беше изпитала, си стоеше там! И веднага щом седна под дървото, тя я усети! Усети онова чувство, което сякаш се вкопчваше в сърцето й и взимаше всичко хубаво, оставяйки само тъга.

Едно листенце се отрони и полетя към земята... Една сълза се отрони... и полетя към земята... Последва я и друга. Дървото плачеше, заради идването на зимата, заради студа, който го очаква... Ани плачеше, защото беше сама... защото дори сега, изпитваше смразяващ студ... студ на самота, студ, който вледеняваше златното й сърце. Никога не се бе чувствала така... никога... Просто искаше да е тук, само това!

В следващия миг, нечия тъка понечи да изтрие поредната сълза.
-Знаех си, че ще те намеря тук. Честит рожден ден.
Ани не можеше да повярва. Рязко се обърна и... видя онези красиви черни очи, които тя така добре познаваше. Целият лед, сковал сърцето й, се разтопи само за един миг! Тя не виждаше нищо около себе си... само тези две очи, очите които беше чакала да види с години! И ето, че той беше до нея! Стори й се като сън... Хвърли се в обятията му... Това беше най-сладката прегръдка, която някога беше получавала. Това беше незабравим миг... миг, който щеше да се запази във вечността... тук – на Тяхното място! И следващия път, кога тя дойдеше тук, щеше да я посрещне това незабравимо чувство, чувството на истинската любов.