Приказка за цветето

Имало едно време едно цвете. Малко, истинско, с някаква особена красота. Нямало второ като него, то било единствено. Било просто различно... То можело да чувства, да желае, да мечтае... Можело да се любува на живота сякаш повече от останалите.

Цветето растяло на едно красиво място, макар всъщност там да било просто пустош. Никое от другите растения не харесвало живота там, сякаш земята и въздухът били виновни за всичко... А цветето ги обичало. Всяка вечер гледало залеза и го изпращало с усмивка. Нощем си говорело с Луната и се оглеждало в сребристото й огледало. А звездите били най-добрите му приятели. Така всяка нощ цветето стояло будно, за да посрещне утринната зора, да прегърне розовите й цветове и да се изкъпе в росата й, да докосне изряващото Слънце... Това толкова вълшебно Слънце! За цветето то било извор. Живот. То галело венчелистчетата му с лъчите си, целувало стебълцето му с топлината си, подарявало му цялата си светлина и блясък...

Всички обичали цветето - залезът, Луната, звездите, нощта, изгревът, Слънцето... Обичали го. Всички се любували на изяществото му. Възхищавали му се... Цветето се радвало на всичко това. Хората също минавали, спирали да го погледат, да го погалят, а после си отивали със спомена за красотата му.

Един ден някакви деца се спрели в пустошта да поиграят. Тичали, скачали, видели цветето и също отишли да му се порадват. После обаче го оставили и се заиграли отново. Били толкова щастливи, че съвсем забравили за него. Тичайки, едно от децата го насъпило. Без дори да забележи... Цветето едва успяло да се изправи, когато в същия миг второ дете минало през него. То вече едвам издържало... И докато лежало полумъртво на земята, отнякъде се чуло едно детско гласче:

- Я, какво хубаво цвете! Искам да си го откъсна!

Взело цветето, поиграло си с него и го захвърлило някъде след себе си...