Просто една история

Минава поредният тих безмилостен ден. Докато се чудеше какво да прави, той вече беше започнал да пише нещо, в което може да се прочете някой съвет за живота, а може би за цялото му нещастно съществуване. Времето продължава да минава а мислите летят през главата му сякаш тези неща, за които пишеше никога не му се бяха случвали. Вятърът свиреше навън - но това не беше онзи лек полъх, който носи спокойствието и душевното му равновесие. Това беше онзи силен вятър напомнящ за себе си всяка есен не заради това, че всяка година бе един и същ, а заради това, че всяка година носеше по някоя и друга злина на хората. Дребният човечец стои някъде из пространството - не е важно къде точно - по-важното е, че в душата си той чувстваше една огромна празнота. Всеки ден нашият главен герой се питаше от къде идва тази празнина, но когато намери точният отговор беше вече прекалено късно, защото той се чувстваше изморен от живота. А каква е тази празнина ли? Много просто преди няколко години той смяташе, че е постигнал всичко за себе си и се чувстваше адски добре. Незнайно защо, но това траеше допреди няколко дни, когато той усети тази дупка. Тя обаче е много много голяма, защото той едва сега разбира, както е смятал, че е постигнал много, дефакто не е постигнал абсолютно нищо, защото е имал всичко пренебрегвайки любовта, която той считал за не чак толкова важна, защото не я бил намерил, пък и смятал, че тя може да го сполети по всяко време и той да реши и този си проблем само като я хване и сграбчи прекалено здраво. Е, хванал я и я сграбчил, но тя не го хванала и го подминала като някой предмет без чувства и мечти. Да този така извисен и спокоен човечец не голям на ръст, а на идеали и цели бил постигнал всичко което си бил поставил за цел било постигнато и всяка цел била постигната. Живота обаче го убил твърде рано и той останал без мечти. Дали животът, или нещо друго е виновно на този нещастник той сам не знае. Имал само една едничка много сериозна мечта, а именно да срещне голямата любов. Е, както с всяко друго нещо дошло реда и това да се получи. И се случило. Да, но когато той хванал здраво любовта, тя минала като призрак през него и тогава той почувствал една голяма хладнина. Когато се обърнал видял този призрак как бавно се отдалечава от него, а той нямал сила да го догони. Така единствената му мечта стигнала нищото и дребосъкът останал сам със себе си. Той така и бил свикнал да живее....
Един животец без никакъв смисъл....
Един живот, на който идва бавно края....
Един живот без цел и без мечти .....
Един живот, на който само името му е живот, а всъщност това е само едно нещастно съществуване....