Сън

Поглеждам те... вятърът вее косата ти, ти също ме поглеждаш. В този студен зимен ден, погледът ти ме стопля... Наистина ли чувстваш това, което изрече преди малко? Наистина ли мислиш това, което сподели с мен? Безброй въпроси прехвърчат през главата ми, но никой не остава за дълго... само един единствен:
-Обичаш ли ме наистина?- промълвих със задавен глас.
-Да. Обичам те. Нужни ли са повече думи?
-Не, не са. И аз те обичам...
Изведнъж, след кратко мълчание, промълвих ридаейки:
-Не искам да те изгубя!- и сложих главата си върху рамото ти.
-Няма да ме изгубиш! Аз винаги ще съм до теб. Всеки път, когато си спомниш, всеки път, когато си помислиш, всеки път, когато връхлетя в мислите ти, аз ще съм до теб. Нищо, никога няма да ни раздели!
Събудих се... Чак сега, след толкова много време аз усетих липсата ти. Усетих тъгата от това, че няма с кого да споделям, да плача, да се радвам... Чак сега.
Нужен беше един сън, за да не те забравя...
А нужни ли са всъщност повече думи... Обичам те.