„За пеперудите се смяташе, че са цветя, които могат да летят и всичко останало, но не и да пеят. Ала никой не каза, че не могат и да мислят. Никой не ги предупреди за опасността на пламъка. И една по една, те намираха своята смърт привлечени неудържимо към огнените езици. Остана само пепел, разнасяна от вятъра.
- Спаси ме от собствените ми желания, о, Боже – прошепна последната пеперуда, но лицето на злото беше твърде красиво и тя разбра, че също е обречена. В мига, когато умираше, си пожела в следващия си живот да бъде Феникс…”

I. Дамата с пеперудите

В малката опразнена вече църква настана гробна тишина, нарушава периодично единствено от крясъците на птиците навън. Свещеникът стоеше изумен, зяпнал срещу един от мраморните ангели, докато се опитваше да избърше с пръсти сълзите му, но те потичаха отново и отново, като че ли от нищото. Тихо проклятие се изтръгна от устните му, съвсем непривично за човек с неговото призвание.
- Това е Божие проклятие - промърмори той накрая, обезверен като другите. Обходи с поглед помръкналото помещение и едва тогава забеляза, че не е напълно сам - По-добре напуснете църквата. Ясмин, Ейвън, малка Скай... Изглежда вече сме загубили всяка милост от небесата. Щом дори ангелите кървят, не ми се мисли какво повече да се случи още тук!
Той не обърна особено внимание на Алдорния, тъй като тя стоеше с гръб към него, близо до един от олтарите. Венците от цветя, донесени от хората по повод вчерашния празник, вехнеха в ръцете й.
- Всичко, което докосна, умира - гласът й беше пропит с мъка и твърде тих, за да могат да я чуят останалите.
Свещеникът излизаше тъкмо, когато се спря на входа, този път истински разгневен.
- Кой се е осмелил да сложи това огледало тук! В Божия храм не трябва да има огледала, нито други творения на суетата! - после се опита да го отмести, но то беше твърде голямо и тежко и не искаше да помръдне, затова той само въздъхна примирен и поклати глава преди да излезе, мърморейки си - Нищо чудно, че ни е сполетял такъв лош късмет...
- Може би е по-добре и ние да не оставаме повече тук - проговори Ясмин първа и така привлече вниманието на Алдорния върху себе си. Последната изгледа щателно цялата й външност.
- А коя си ти? - попита, докато гледаше как Ясмин стои до Ейвън с ръка, преплетена с неговата. Не й харесваше да ги вижда така близки, дори сама не си обясняваше защо, но безличното обикновено момиче насреща с простичката си сива рокля и още по-незабележителни кестеняви коси, в момента й се струваше опасна съперница. Може би защото тя идваше от миналото на Ейвън, в което той е бил щастлив човек. Колко ли я е обичал? А колко ли я обичаше сега...?
- Името ми е Ясмин - отвърна тя срамежливо - Грижа се за Скай и живея с Ейвън, откакто родителите им починаха след нападението от вълци в гората. С Ейвън, разбира се, сме сгодени и мислехме да се оженим скоро. Но след като чух фантастичната история за неговото трансформиране...
Ейвън изпъшка, превивайки се и се стовари на най-близката пейка
- Извинете - дрезгаво се обади той - Не се чувствам добре. Коремът ми... боли толкова.
Алдорния с тревога наблюдаваше още по-пребледнялото му лице, а когато Ясмин го подкрепи и седна до него, тя сведе поглед към повехналите цветя пред себе си. Не Ясмин беше излишната тук, а тя самата. Алдорния застрашаваше живота на всички, около които се намираше, и не можеше повече да се преструва, че би могла някога да принадлежи нито тук, нито на друго място, и да има спокоен живот. Тя припряно се запъти към изхода, ала спря изумена пред огромното огледало, което преди минути така беше озадачило свещеника. За миг й се стори, че сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Не смееше да помръдне или проговори.
- Какво има? - попита Скай и дотича при нея, с развята зад гърба й златиста коса - О... отражението ти! Та това изобщо не си ти!
При тези думи Ейвън и Ясмин се спогледаха и също се надигнаха от местата си, за да видят сами какво точно става. И наистина, докато отраженията на всички останали си бяха напълно нормални, това на Алдорния в огледалото беше на друга жена. Неоспорима бе, че двете неимоверно много си приличаха по чертите на лицето, но всичко останало беше съвсем различно. А жената в огледалото изглеждаше просто разкошна - с буйна и дълга червена коса, изразителни зелени очи и действително пленителна фигура. Имаше някакво ясно изразено предизвикателство и самоувереност в изражението й, а на врата й висеше далеч по-голяма и красиво орнаментирана пентаграма от тази на Алдорния. Роклята й от червено кадифе, която разкриваше пищна гръд, се стелеше така хубаво около съблазнителната й фигура и създаваше впечатлението, че тази жена идва от различна епоха.
- Дамата с пеперудите - каза Ейвън, обръщайки се към Ясмин - Тя е, нали?
- Или е тя, или приликата е потресаващо голяма - кимна момичето.
- Значи я познавате? - най-сетне проговори и Алдорния, но гласът й трепереше от силните емоции.
- Да, всички в градчето я познават. За нея се говори, че е луда, тъй като рядко говори с някого и излиза най-често само през нощта, за да броди из гората. Не идва на църква изобщо. А където и да отиде, пеперудите я следват винаги, навсякъде. Красиви лилави пеперуди, които летят непрекъснато около нея неуморно и сякаш никога не кацат - тук Ейвън направи малка пауза и добави шепнешком, за да не изплаши Скай - Преди време един от мъжете в селото я беше видял отблизо случайно по залез слънце, докато се връщал от сечене на дърва в гората. Кълнеше се, че не съществува по-красива жена на света от нея. Беше толкова обсебен, та въпреки всички предупреждения, той не можеше да се удържи да стои настрана. Преследваше я, дебнеше я, бродеше около дома й с надеждата да я зърне през някой прозорец. Само седмица по-късно трупът му беше намерен в гората от група деца, които се кълняха, че същите онези проклети пеперуди били накацали по тялото му. Разбира се, никой не им повярва и нищо не се доказа. Но от тогава насам, дори свещеникът винаги се пръсти, когато някой я спомене.
- Всички я знаем само като Дамата с Пеперудите - добави Ясмин - Чудя се какво ли е истинското й име...
Алдорния протегна ръка към огледалото и докосна странно затоплената му повърхност.
- Казва се Фрея - каза тя накрая.
- Познаваш ли я? - учудиха се останалите.
- Да - Алдорния се замисли - Сестра ми е. Но не разбирам защо е още жива, трябваше да е умряла преди доста векове... Ние вещиците не сме безсмъртни.
- Може би и тя е станала ангел? - предложи Скай, притискайки се до полата на Алдорния.
- Ангелите не живеят на земята с хората, малка моя - тя нежно погали златистата глава на детето.
- Ами ако и тя е била ухапана от вампир? - каза Ясмин с разтревожен вид. Сякаш един вампир не им стигаше наоколо.
Ейвън внимателно изучаваше отражението на непознатата.
- Тя не е вампир - поклати глава той - Вижте колко свежа и приятно оцветена е кожата й. А и тези зелени очи сега щяха да са чисто черни...
- Твоите също не са черни - опонира го Ясмин.
- Аз... претърпях допълнителна процедура - неловко извърна той и, спомняйки си страстните моменти с Алдорния на поляната, беше невероятно благодарен на природата, задето вампирите не можеха да се изчервяват - Защо мислиш, че виждаме сестра ти вместо теб, Алдорния? - попита той, за да смени темата, а и за да се разсея от тези мисли. Не искаше кръвта му да се разпали и да пожелае да я има още тук, в църквата, пред собствените си близки. Когато беше човек, животът му се въртеше около Ясмин, но знаеше, че тя вече не му е достатъчна и не би могла да задоволи новите му апетити.
- Нито знам защо е тук, нито защо е още жива - поклати глава Алдорния - Нямам идея от къде са се появили и пеперудите. Но предполагам, че е свързана с този демон и вероятно тя е тази, която го е призовала, за да ме преследва...
Изведнъж земята се разклати под краката им и цялата църква започна да се руши. Парчета от тавана западаха на земята, заплашвайки да се стоварят на главите им, а някои от съборените свещници пък предизвикаха силен пожар. Димът бързо вече изпълваше помещението, когато с последни сили Ейвън вдигна сестра си с една ръка, с другата задърпа Ясмин към един от разрушените прозорци, тъй като тежката метална врата на входа беше блокирана.
Когато излязоха навън, кашляйки, и се отдалечиха от пламтящите руини достатъчно, той се огледа за Алдорния, но не я видя никъде. Събитията се бяха случили твърде бързо. Само можеше да се моли тя да не е останала в горящата клада.

II. Върколаци

Алдорния тичаше с всички сили, опитвайки се да създаде възможно най-голямо разстояние между себе си и семейството на Ейвън. Не трябваше да им причинява повече страдания; земетресението и пожарът само доказаха за пореден път каква реална опасност представляваше тя за тях.
И сега тя тичаше през гъстата гора без да обръща внимание на клонките, които безмилостно шибаха лицето й, и на трънливите храсталаци, разкъсващи фината й черна рокля. Търсеше усещането за свобода в този свой бяг или поне утехата, че сама не застрашава никого, но за съжаление не получи никое от двете. Вместо това краката й започнаха да поддават и тя тежко се строполи, препъвайки се в клоните на един дъб. Изстена от болка, понеже разбитото й коляно щипеше ужасно, но в следващия момент си даде сметка от колко отдавна не беше яла. Къркорещият й стомах само потвърди последното и тя се огледа, търсейки нещо годно за ядене. Този път имаше късмет, тъй като съвсем наблизо растяха няколко къпинови храста, чиито зрели плодове се клатушкаха примамливо от вятъра. Алдорния се опита да стане, но не успя, затова с усилие допълзя до тях и започна бързо да бере и да се тъпче със сладките къпини. Толкова беше заета с първото си ядене като човек от векове насам, че твърде късно усети приближаващата глутница вълци. Заплашителното им ръмжене бързо секна апетита й и за момент Алдорния повярва, че това ще бъде нейният край. Бяха много, твърде много. Нямаше как да им избяга, особено с ранения си крак. Е, поне със сигурност тази смърт беше за предпочитане пред това да прекара вечността с демона...
- Ти пък от къде се взе? - прозвуча иззад гърба й нечий груб глас.
Тя се обърна и срещна две кехлибарено-златисти очи, които я измерваха от глава до пети с враждебно недоверие. Дългата почти до земята руса коса на мъжа и кожените му дрехи го караха да изглежда като истински дивак. И въпреки първичната си, грубовата визия, сякаш имаше нещо повече в присъствието му, някакво магнетично излъчване, вдъхващо сигурност, силно контрастиращо с дивашкия вид.
- Избягах от селото - отвърна тя, подбирайки внимателно думите си - Църквата се срути и запали при земетресението. Хората се страхуват, че мястото е прокълнато... Бихте ли накарали животните си да не ме гледат сякаш съм обядът им?
Мъжът продължи да изучава изражението й, като че следеше дали казва истината и накрая, очевидно доволен, каза нещо на непознат за хората език, който обаче Алдорния безпогрешно разпозна, и вълците кротко седнаха.
- Не се безпокой, днес ловът ни представлява много по-голямо предизвикателство от ранени и уплашени жени в гората - изръмжа той през зъби и се обърна да продължи пътя си, но Алдорния мъчително се надигна и извика след него:
- Може би знам какво преследваш, върколако - и ефектът от думите й беше мигновен, защото той веднага застина на място - Възможно е това, от което бягам аз, да е същото нещо, което търсиш ти.
С две светкавични крачки той достигна до нея и, сграбчвайки не особено деликатно косата й, я придърпа към себе си, за да може да усети аромата й.
- Но ти си човек! - той беше изумен - Как би могла да знаеш...? А може би си с проклетата червенокоса вещица?
- Не, не съм с нея - поклати глава тя - Бях ангел-вампир преди Той да ме накаже с отнемането на силите и крилата ми. Склонна съм да мисля, че именно вашата вещица е отворила портите между двата свята и е пуснала демона, за да ме отведе...
- Лорик не идва сам - той я пусна рязко.
При споменаването на името на демона, Алдорния потръпна, а вълците неспокойно се надигнаха, оголвайки зъби.
- Кой го придружава? - попита тя, опитвайки се да потисне ужасеното си треперене.
- Дузина Ловци и още толкова вампири - отвърна върколакът - Първи вървят Ловците. Тъй като са просто хора, с тях бихме се справили лесно щом настъпи нощта. Сега са се спрели край езерото и копаят нещо... Изглежда ще останат там до залез слънце.
„Крилата ми” помисли си Алдорния и с отвращение си представи как противните ръце на Ловците, както наричаха човешките „ловни кучета” на Лорик, докосват гладките черни пера. Щяха да си платят за това! Яростни пламъци опасно засвяткаха в сребристите й очи. Отдавна не беше се чувствала толкова гневна.
- ...А след тях са вампирите, предшестващи демона.
- Бихте ли се справили с вампирите? - попита внезапно тя, докато в главата й вече се оформяше опасен, но обещаващ план.
- Само с вампирите, да - сериозно каза той - Но с вампирите и Ловците заедно няма да можем. Не сме достатъчно и ще се изморим в боя - той отново я изгледа с подозрение - Защо ме питаш това?
- Знам как да се справя с хората - отвърна Алдорния - Но ще се нуждая от вашата помощ за вампирите. Вие сте единственият им естествен враг. Не знам за други същества в тази гора, които биха се справили с тях...
- Искам да чуя цялата ти идея.
И докато върколакът слушаше думите й, подозрителността в очите му постепенно се стопи, давайки път на безрезервно възхищение.

III. Пеперуди в пламъци

Алдорния благодареше на Бога, задето имаше такава дребна и слаба фигура, та не представляваше особено тежък товар за вълка, който я носеше на гърба си. Почти бяха достигнали езерото и тя вече можеше да чуе гласовете на Ловците в далечината. Страхуваше се да не би нещо в плана й да се обърка, но нямаше вече връщане назад. Трябваше да бъде смела до края, или поне външно трябваше да изглежда такава, за да не показва на останалите несигурността си.
Стигнаха съвсем близо и Алдорния се изправи, пое дълбоко въздух и безстрашно се насочи към страховитите войни на демона, облечени в здрави метални доспехи, подобно на средновековни рицари, докато вълкът остана скрит в храстите. Тя изпитателно изгледа мъжете и като забеляза, че вампирите действително не бяха сред тях още, облекчено си отдъхна.
- Я виж ти! - извика онзи от тях, който първи усети присъствието й и скоро погледите на всички бяха жадно впити в нея - Мисля, че това е нашето момиче... Истински ангел, не мислите ли?
Останалите се изсмяха по изключително неприятен начин, подхвърляйки към Алдорния многозначителни погледи, които разбунтуваха стомаха й.
- По-добре да съм мъртва, отколкото да падна в мръсните ви ръце - отвратено заяви тя и с почти нечовешки усилия затича към езерото. Добре, че върколакът беше превързал раната й.
- Да я хванем! - подвикна Ловецът ядосано и задружно тръгнаха след нея - Глупачката ще вземе да се удави...!
Алдорния хвърли поглед зад рамо, за да се увери, че всички без изключение са нагазили в езерото, след които извиси глас:
- Излез, скъпа приятелко! Моля те, излез и пей! Пей, пей за мен!
И водата се развълнува под краката на изненаданите Ловци. Русалката с изумрудена на цвят коса изплува на повърхността, малко по-навътре в езерото, и, протягайки към тях ръце, направи онова, което русалките умеят най-добре - запя. Ако имаха време да реагират, Ловците биха избягали ужасени със запушени уши. Ала нямаха... Гласът й, величествен и омагьосващ, като че ли хипнотизира мъжете, напълно неподготвени за него. Привлечени от магическата песен, те последваха русалката, която постепенно се насочваше към най-дълбоките води. Един по един те потъваха и скоро единствено лъскавите брони блещукаха сред спокойната повърхност на езерото, осеяно с удавените тела. Песента заглъхна и русалката плахо се обърна, като плаха усмивка грееше на зеленикавото й лице. Дори слепите й очи вече не изглеждаха така ужасяващи като преди.
- Радвам се, че успях да ти помогна - каза тя - Почувствах се смела за първи път от много време насам. Но не мога да направя нищо повече за теб...
- Направи повече от достатъчно - Алдорния й беше повече от благодарна - Дано и аз успея да се справя със своята част... - но гласът й беше заглушен от страховитите, леко съскащи ревове, съвсем различни от тези на вълците, и тя видя приближаващите бледи създания.
- Вампирите идват - прошепна русалката и, потапяйки се, изчезна, докато Алдорния неподвижно ги наблюдаваше, все още нагазила до колене във водата.
Тези вампири никак не приличаха на Ейвън. Нямаха неговата красота и грациозност; личеше им, че са вампири от Земята на Прокълнатите. Злобните им очи и огромни остри зъби биха докарали вечни кошмари на кой да е обикновен човек, но Алдорния ги гледаше привидно съвсем спокойно. Примитивни демонични вампири, те нямаха дори остатъци от някогашна душа и всичко, което умееха, беше да следват инстинктите си за преследване и убиване на плячка, под контрола на злия си господар. Не, тя нямаше да ги съжалява. Когато всички те се струпаха на брега, втренчили черния си поглед в Алдорния, тя за тяхна огромна изненада само се усмихна и разпери ръце към небето и така ги накара да застинат в почуда.
- Искам да ви запозная с моите нови приятели - каза тя, след това извика силно нещо на същия онзи език, който върколакът днес по-рано беше използвал, и вой на вълци наруши зловещата тишина.
Вампирите оголиха заплашително зъби, въртейки се възбудено и душейки въздуха с безпокойство.
- Да, чувате ли ги? - подвикна им отново Алдорния - Посрещнете върколаците!
Те наизскачаха от храстите от всички страни и скоро вампирите се оказаха заобиколени отвсякъде от тях: огромни, могъщи същества, високи и силни, и най-важното в случая - по-многобройни! Битката не продължи дълго, но беше интензивна и безмилостно жестока, като всяка друга битка в историята на двата вида. Вампирите тук обаче няма шанс срещу по-големите хищници и един по един умираха, падайки разкъсани под чудовищните челюсти на върколаците.
Върколакът предводител, с когото Алдорния беше говорила днес, се появи отново в човешката си форма, като носеше факла в ръце.
- Отдръпнете се, братя! - заповяда той и след като върколаците опразниха брега, той хвърли факлата върху огромния куп с останките на вампирите и те пламнаха силно, създавайки гъст черен пушек, пропит с тежката неприятна миризма на смърт. После извика - Бягайте! Скрийте се далеч, защото демонът е на път!
- Ти също трябва да бягаш - Алдорния се беше приближила и държеше ръката му - Благодаря ти за помощта, но от тук нататък трябва да се оправям сама. Обаче можеш да ми пожелаеш късмет...
- Наистина ще имаш нужда от него - изръмжа той, както обикновено, и след като свали кожената си риза, я разкъса под учудения поглед на момичето - Приближи се - каза той, като заповедният му глас този път прозвуча малко по-нежно от обикновено. Тя се подчини и той внимателно завърза тънката лента плат около главата й, покривайки очите - Не трябва да виждаш Лорик. Ще бъдеш така силно привлечена от него, както глупавите ловци бяха от русалката. Ти направи толкова много срещу силите на злото днес, не трябва да се предаваш точно накрая.
Превръзката я стягаше много, но тя не се оплака. Внимателно протегна ръце и докосна лицето му, усещайки как той застива под допира с нежната й кожа.
- Благодаря ти - думите й бяха простички, но пропити с чувство. Без неговата помощ тя нямаше да се справи и до тук.
Върколакът, загледан безмълвно в хубавите й, розови устни, се наведе бавно да я целуне, но в мига преди устните им да се докоснат, някой го дръпна изотзад и го събори на земята. Той се надигна с рев и извика предупредително към Алдорния:
- Пази се! Един от вампирите е оцелял, но това бързо ще се промени!
- Недей! - извика тя, усещайки как кръвта й се смразява - Ейвън, ти ли си?
- Да - отвърна той, но гласът му прозвуча толкова слабо и безсилно, че тя едва го позна - Дръж си лапите настрана, тя е моя! - тихо изсъска той към върколакът, отвръщайки на враждебния му поглед.
- Мислех, че твоят приятел е ангел-вампир - намръщи се другият, обръщайки се към нея.
- Но той е! - учуди се Алдорния. Дори с превръзка на очите тя можеше да усети напрежението между двамата. - Ейвън какво се е случило? Слънцето залезе, трябваше да си се трансформирал.
- Твърде слаб е - чу тя запъхтения глас на Ясмин зад гърба си.
- Алдорния! - провикна се и Скай, зарадвана, и прегърна краката й - Бяхме се уплашили, че си умряла в пожара в църквата...
Главата на Алдорния щеше да се пръсне. Ужасена се развика:
- Какво правите тук! Това не беше планът! Трябваше само Ейвън да дойде - и то трансформиран! Моля ви, вървете си! Няма да мога да ви опазя...
- Твърде късно е.
Този глас. Гласът, който всички ангели-вампири щяха да чуват в кошмарите си, ако изобщо можеха да сънуват. Гласът на голата съблазън, на най-грешното желание. Глас, изпълнен с такава сила, че дори и без да го иска, Алдорния обърна глава в посоката, от която идваше той. Ако не беше със завързани очи, вече щеше да бъде погубена.
Но останалите виждаха. Ейвън беше очаквал нещо съвсем различно - може би триметрово чудовище с рога, опашка, пет глави и дузина очи, но демонът насреща му изглеждаше толкова досущ обикновен човек, че той не може да се удържи да не се разсмее облекчено:
- Този ли трябваше да ме стресне? Алдорния, мога да се справя с него и безсилен колкото съм сега! - и той направи крачка напред. Тогава забеляза, че и вещицата е там: държеше демона под ръка и гледаше наоколо с надменност. Нещо в презрителния й поглед го накара да се замисли дали не прави всъщност грешка като така прибързано подцени противника си.
- Стой! - извика му върколакът, но вампирът вече беше прекрачил границата, привличайки вниманието на демона.
Лорик само се изсмя на свой ред и иронично попита:
- Как се чувстваш днес, друже? Може би мъничко гладен? - той повдигна ръце към небето и на едно-единствено място гъстите черни облаци се разкъсаха, за да проправят път на сноп ярки слънчеви лъчи, чиято светлина огря единствено вампира. - Как е сега?
Ейвън се строполи под силата на невероятно силната светлина и стисна ръце в юмруци, но опитът му да се повдигне беше изключително неуспешен.
- Ейвън! - извикаха едновременно Ясмин и Скай, спускайки се към него, за да му помогнат, но той рязко протегна ръка и спря и двете:
- Не се приближавайте! - изрева той, докато лежеше на земята и дишаше тежко - В състояние съм да убия и двете ви... не се шегувам...
Лорик, вече изгубил интерес към него, беше впил очи в Алдорния. Приближи се до нея под гневните погледи на върколака и вампира, но никой от последните двама не смееше да помръдне.
- Едно момиче, победило цяла армия от Ада - прошепна той на ухото й - Определено имаш дух на убиец! Ще бъдеш прекрасно попълнение на свитата ми в Земята на Прокълнатите. Току-виж онези идиоти, подчинените ми, научат нещо от теб...
С едно рязко движение приближилата се до тях Фрея се пресегна и свали превръзката на очите на Алдорния, но очите й дори след това останаха упорито затворени. Сега, когато двете жени стояха изправени една срещу друга, всички можеха да видят огромната прилика между тях. Червенокосата пищна и красива Фрея срещу изящната тъмна хубост на малката Алдорния. Беше като да сравняваш червената с черна роза - същото цвете, но съвсем различно усещане и символика в двата случая.
- Каква красота! - трябваше да признае Лорик - Сега разбирам защо Той те е пазил за себе си през цялото това време... Дори боговете не могат да не се превърнат в егоисти пред очите на истинското съвършенство.
- Пусни я! - Скай се беше отскубнала от ръката на слисаната Ясмин и сега стоеше безстрашно пред демона, тропайки ядосано с краче - Не я наранявай, остави я!
Лорик се обърна, развявайки за момент съвършената си тъмна лъскава коса, и наведе с особена усмивка към детето:
- Я какво си имаме тук! Малките момиченца не бива да си играят сами в гората, родителите ти не са ли те учили?
- Родителите ми са мъртви - сви устни тя.
Той се пресегна и я вдигна с една ръка, след което се взря дълбоко в очите й. Виковете на Скай умряха в зародиш и тя се отпусна безжизнена в ръцете му.
И докато Лорик се занимаваше с момичето, Фрея беше издърпала Алдорния настрана.
- Нямаш ли смелост да ме погледнеш, скъпа сестро? - предизвика я тя.
Алдорния наистина отвори очи, нейните сребристи се срещнаха със зелените на Фрея. Пеперудите сякаш запърхаха по-бързо.
- Как успя да се сдобиеш с вечен живот, Фрея? - попита Алдорния, изумена пред факта, че сестра й не се е променила изобщо от онези далечни времена.
Фрея се усмихна самодоволно преди да отговори.
- Още ли не проумяваш? Добре, нека те просветля. Получих силите си от Лорик - тя кимна към демона, но Алдорния потисна импулса си да погледне в тази посока - Призовах го по време на един от ритуалите, когато пожертвахме жена от двора...
- Глупачка! - просъска Алдорния - Можела си да убиеш всички вещици от ковъна с тази безумна постъпка...
- Можеше - с безразличие вдигна рамене Фрея - А може би тогава наистина съм искала да умра, след като ти ни заряза, предавайки всичко, в което някога вярвахме. Но имах късмет, невероятен при това. Лорик се влюби в мен от пръв поглед и от тогава насам съм негова. Булката на демона - така ме наричаха жените в двора. С всеки изминал ден силите ми нарастваха и то дотолкова, че вече нямах нужда от ковън изобщо. Лорик ми подари безсмъртие, за да запази вечна красотата и младостта ми. Ала беше толкова ревнив от множеството ми обожатели, че ми донесе и две проклятия: първото, хищните пеперуди, които да му служат за очи и уши, докато не е с мен, и да се превръщат в свирепи създания, ако усетят край мен мъж с нечисти намерения; и второто, отровни устни, чиято целувка убива...
- Значи наистина ти си отговорна за смъртта на младежа от селото...
- О, да. И за тази на много други преди него. Такива глупаци! Сякаш бих могла дори да погледна някой от тях, след като съм имала Лорик!
Алдорния впери невярващ поглед в сестра си. Нима наистина толкова лесно се беше поддала на демона? Нима наистина беше влюбена в него или просто обичаше властта и силата, които неговата необяснима любов й даваха?
- А защо съм ти аз? - попита я - След като имаш всичко, защо трябваше да изпращаш своя демон след мен?
- Защото си предателка! - зелените очи на Фрея засвяткаха злобно, след което хвърлиха бегъл поглед към Ейвън - Един ден срещнах момчето случайно... този, който сега е вампир. Не ме видя, защото беше тъмно, но получих толкова истинско видение за това как ще дойдеш на следващата нощ за душата му! Беше прекрасна възможност да ти създам неприятности... Една от пеперудите ми лежеше под завивката му, готова да го събуди веднага щом се появиш. Знаех, че ще го заведеш в Неговия замък, затова изпратих скъпия си племенник да превърне Ейвън във вампир, надявах се той сам да те довърши после, но той не оправда очакванията ми. Е, нищо... Сега, когато си слаба и без божествена подкрепа, ще бъдеш казана за предателството към мен!
- Фрея, довърши я! - чу се от далечината одобрителното подканване на Лорик.
Фрея рязко събори Алдорния на земята и се надвеси над нея. Целуна я дълбоко и страстно... Беше кървава целувка, която я остави да лежи на земята без дъх. Буквално. Вечно. Тялото на Алдорния лежеше на тревата мъртво и бездиханно, покрито от зловещите лилави пеперуди, когато разтревожената й, объркана душа се надигна от него.
- Не! - извика Ейвън, когато видя потресаващата картина, уплашен до смърт, че Алдорния няма да се събуди повече.
Ясмин се приближи към него и, сваляйки собствената си горна дреха, прошепна:
- Знаеш какво трябва да направиш, Ейвън. Спаси ги...
- Но, Ясмин - в очите му се четеше болка и несигурност - не искам да те убивам.
- Моят живот свърши още когато умря любовта ти към мен, за да се роди тази към Алдорния - тук той искаше да възрази, но Ясмин не го остави - Познавам те твърде отдавна, не ме лъжи. Нека поне моята смърт е от човека, когото обичам, и има някакъв смисъл...
Две сълзи се стичаха от топлите й кафяви очи, но въпреки това тя подканващо му се усмихваше. В себе си Ейвън се закле да не остави саможертвата й напразна. Той впи зъби в разголената гръд и пи от кръвта й, докато тя не остана бездиханна на земята, а неговите пълни сили се възвърнаха. Крилата му пораснаха отново, огромни и силни, а в кръвта му се разнесе горещото желание за мъст, по-силно от всяка друга емоция, която беше изпитвал някога. В небето се чу гръмотевица, когато той прелетя като страховит черен ангел на отмъщението към демона. Успя да впие в него зъби, благодарение на изненадата.
- Ангел-вампир! - бяха последните думи на Лорик преди тялото му започне да се разкъсва от проникналата в него част от божествеността, която се беше съхранила в Ейвън. Демонът ставаше все по-безсилен, докато накрая напълно изчезна, заедно с малката Скай, която носеше на ръце.
- Не! Какво направи!? - извика Фрея разплакана и побягна.
Върколакът, станал свидетел на събитията, се спусна след нея, но Ейвън дори не забеляза. Той седна на земята и покри с ръце лицето си, оставяйки се на отчаянието от трагедията на трите жени, единствено важни в живота му: бившата му любима, която напразно беше изял; сестра му, която изчезна с умиращия демон, вероятно в Земята на Прокълнатите; и настоящата му любима, убита от вещицата.
И докато той скърбеше, в гората се разразяваше буря. Когато Ейвън вдигна очи, наоколо бяха само множеството трупове и духът на Алдорния, който го гледаше съчувствено от другия край на поляната... и който Ейвън не можеше да види.

black_lady
01 Апр 2009 г.

Коментари: 3
black_lady #1, 28 Май 2009 г.
Сесия, изпити... но като мога ще пиша пак
Valio1994 #2, 21 Май 2009 г.
Черна госпожице,да очакваме ли скоро нещо ново от вас,че много замря раздела?
black_lady #3, 13 Септ 2009 г.
Благодаря, Ема Следващата част вече съм я написала и изпратила на списанието. Искам да се извиня на хората, на които преди пращах частите по пощата, понеже абв са изтрили цялото съдържание, тъй като не съм влизала скоро. Ако някой още държи да ги получава, моля пратете ми ЛС