В очакване на своята луна...

Морето издава спокойни звуци, сливащи се с обстановката около мен. Нищо ново, нищо необикновено и застрашаващо установеният ред. И аз седяща на скалата, вгледана в безкрая, изглеждам като една част от целия фон. Дали някой ме забелязва? Навярно не, дори и да го прави не мисля, че разбира какво всъщност става в душата ми. Сигурно усмивката ми умело заблуждава всички и някой може би завижда на щастието ми. А само ако знаеха...

Но как ще знаят, като аз сама не мога да се разбера. Усещам болка, жестока и пронизваща болка, защото осъзнавам колко самотна съм сред хилядите хора около мен. Спомените обаче връщат моята надежда и усмивка. Тази глупава надежда, че ще дойдеш, както миналото лято. Каква нелепа заблуда...

А тогава не мислех така. Дали въобще съм мислела. Да, но само за теб, единствено ти беше в съзнанието ми. Когато те видях осъзнах, че не съм се молила напразно. Ти беше при мен, отне болката ми, изсуши сълзите ми с целувки, стопли устните ми, запали отново пламъка в очите ми, изтощи тялото ми с любовта си. А след това си тръгна... Направих се, че не видях сълзите ти, когато те изпращах, но още пазя спомена за тъгата в твоите очи.

Реалността побърза да ми напомни за себе си и по-точно усещането, че изпускам твоето писмо. Решавам пак да нараня сърцето си и започвам да чета твоите думи.

„Мило момиче,
Аз няма да дойда, но не защото вече не изгарям в пламъците на своята любов. Не искам да изпепеля сърцето ти отново. Не искам да живея с вината за твоето страдание.

Но знай, че винаги ще бъдем заедно. Теб аз виждам в слънцето, неговите лъчи са твоите целувки. Залязвайки ти се сгушваш в леглото до мен. И идвам аз- твоята луна, обсипваща те с хиляди целувки от звезди, които шепнат „Обичам те”. Поемам те в прегръдките си, където цяла нощ си само моя. Бягайки ми сутрин, ти просто се отдалечаваш, за да ме накараш да те желая все по-силно, обич моя, изкушавайки ме с нежните целувки на своите лъчи.
Довиждане слънце мое, залязвай по-бързо!”

Прибирайки писмото усетих, че сълзите ми са по-силни от мен самата, те започнаха да замъгляват погледа ми. Но успях да видя последните мигове на залязващото слънце. И останах там, усмихната сред хилядите хора, да чакам идването на нощта и своята луна...