Марио

Първите дни от лятната ваканция вече минаваха. Еми подреждаше старите си учебници в един шкаф. Преглеждаше тетрадките си от цялата година и с облекчение въздишаше, че вече е ваканция. Вдигна и последния куп с тетрадки, слагайки ги на един от рафтовете. Една от тетрадките падна на земята. След като я вдигна, Еми видя, че на пода има малко сгънато листче. Протегна ръка и го взе. Разгърна го любопитно и направи странна гримаса. Имаше някакъв телефон и под него името „Марио”. Тя не помнеше никой с това име да и е давал телефона си.

Сигурно някой го е оставил по погрешка. Но всъщност не беше така. Еми обърна листчето от другата страна и видя следния надпис: „Еми, много ще се радвам ако ми се обадиш някой ден...” Още по-изненадана тя загледа надписа. Стана и ужасно любопитно! Първото нещо, което направи, бе да погледне към телефона, мислейки си дали да му се обади. Любопитството естествено надделя и тя вдигна слушалката. Бързо набра номера му и зачака... Мина около минута, но никой не вдигна. „Естествено, това е някаква шега” - каза си Еми, затвори телефона и захвърли листчето в едно шкафче...

След няколко седмици тя отново разглеждаше тетрадките си, търсейки един записан телефон по време на училище. Той й трябваше спешно, за това се ядосваше, че не го намира! На последния лист на тетрадката си по биология забеляза някакво стихотворение! „Кога пък съм писала такива неща?!” - изумена си помисли тя. Започна да чете... Само след две минути сърцето и се разтуптя. Дали от страх или от изненада, дали от красивите думи, които току що бе прочела... Никога преди не беше чела толкова красиви думи, написани само и единствено за нея! В това стихотворение тя намираше себе си! Всичко написано там... Думите не и стигаха. Тя скочи бързо и затърси листчето с телефона на Марио. Трябваше да разбере какво става тук. Трябваше да разбере кой е Той.. След като го намери бързо набра номера и зачака.. Само след броени секунди телефонът от другата страна се вдигна. Прозвуча момчешки глас, който и се стори много приятен.. Еми се уплаши малко, но бързо се овладя. След това каза:
- Търся ... Марио?
- Да... Аз съм...
- Здравей... Ам.. Може да ти прозвучи малко глупаво, но намерих телефона ти в една от тетрадките си. Не знам дали някой си е направил шега или..
- Прочете ли стихчето ми?
- Да... – каза плахо Еми.
- И?
-Ами, всъщност много ми хареса.
Марио направи дълга пауза... И накрая весело каза:
- Радвам се, че се обади! Приятелите ми казваха, че няма да се обадиш. Но аз знаех, че ще го направиш някой ден.. Така се радвам, че отново мога да чуя гласа ти...
- Отново?
- Да.. – Марио се засмя и продължи. – Аз те познавам отлично...
- Но как...
- Виж, трябва да затварям.
-Но, чакай!
Марио затвори... Еми стоеше и непомръдваше. На вратата се позвъня. Беше досадния съсед, на който почти никой от квартала не знаеше името му!
-Здравей, Еми.
-Здрасти...

Той не беше от наи-красивите момчета, които Еми беше виждала. Дори й беше неприятно да говори с него, само защото имаше малко голям нос, прическата му беше доста смешна... А, облеклото му... то беше ужасно! Говореше малко заплетено, а когато се притесни започваше да заеква. След кратко мълчание Еми попита.
- Какво искаш?
- Майка ми ме помоли да дам това на твоята майка. Тя вкъщи ли е?
- Не, но ще й го предам.

Тя затвори вратата под носа му... Сега можеше да се върне към мислите си за Марио. Всичко й се струваше ужасно странно, но някак приятно... неочаквано и много хубаво. Сърцето й се стопляше само при мисълта, че някой изпитва подобни чувства към нея.

. . .

Дните минаваха много бързо и неусетно. Лятото се изниза. Еми и Марио се бяха чули още няколко пъти през това време. В последния си разговор се разбраха да се видят на 1-ви септември в един парк...

Първи сепрември бързо дойде. Еми с нетърпение очакваше срещата си с Него! Тези няколко разгвора по телефона, бяха най-хубавите разговори за нея! Тя говореше с огромна лекота. Сякаш го познаваше от много години. Чувсташе го много по-близък от всеки друг. За това тя изгаряше от нетърпение да се запознае най-сетне с него!
Беше се приготвила за срещата и вече излизаше от дома си. След няколко крачки тя видя досадния си съсед на отсрещния тротоар. Забърза крачка, за да не се налага да разговаря пак с него. Но колкото и да бързаше, той я настигна.
- Здрасти!
- Нямам време, бързам.
- На къде си се забързала така?
- Имам среща! А, сега ако обичаш се разкарай!
- Среща с кого?
- С приятел!
- Какъв приятел?
- Не си ми никакъв, за да ти обяснявам! Слушай, много съм изнервена! Писнало ми е от лепки като теб! Щом ти казвам да се разкараш, значи го направи! Нямаш право да ми досаждаш! В момента съм адски ядосана и не знам какво още мога да ти кажа! Погледни се, та ти на нищо не приличаш! Оправи се малко, все пак живееш в 21 век!!! Направо ми става смешно като те видя... От колко години сме съседи? Седем или осем! А, аз дори не ти знам името! Замисли се малко над това! Еми си тръгна, а момчето промърмори тихо...

- Марио, всъщност се казвам Марио...