Затвор

Затворен съм на тъмно. Сам проектирах затвора си, сам изхвърлих ключа надалеч. Извърших ритуално убийство, заключвайки част от мен далеч от теб. Защо го направих, защо предадох себе си, защо в твоите очи предадох теб? Нима съм слаб, глупав или просто млад и объркан? Нима решавам проблемите си бягайки от тях? Надявам се някой ден да разбера отговорите, но дотогава на хоризонта ще плуват въпросителни обсипани със светлина. Защото хората имат навика да вървят към светлината, но в мига в който се запътят натам, забравят за какво са тръгнали. И тогава поглеждаме безпомощно към небето и молим за просветление. Но аз няма да моля, няма да чакам да ме осени следваща идея, няма да чакам знак от Бога. Сам избрах си пътя и знам, че няма да е лек, но за сметка на това имам пълното право да греша. Да греша колкото си искам, защото съм човек. Бих дал всичко за да не съм сам на този път, за да може ти да си със мен, но ти умря отдавна. И докато скърбя за теб, заключен на дълбоко, жаден за любов се опитвам да поема глътка свеж въдух. Но когато отворя дробовете си за нея, в тях влиза кал и пясък. Въздухът не е чист в килията. Няма други, така че не мога да я сменя. Няма на кой да се оплача, защото сам съм си надзирател. Сам определих присъдата, в чест на теб. Надявам се всяко мое мъчение да ти доставя удоволствие, да донася поне по един хубав ден в твоето малко кралство. Чудя се, дали някога ще възкръснеш, дали някога ще докосна топлата ти плът? Или винаги кожата ти ще остане със син цвят сякаш осветен от лъчите на луната....

Плаках с гората за теб, плаках заедно с теб, плаках и сам... Омръзна ми да плача, малко или много се обезводнявам, а това може да е фатално в малкия ми затвор. Тук не дават храна и вода, нямам и съкилийник, чиято кръв да изпия. И ето още един момент в който забравям за въпросите. Ставам и тръгвам за вкъщи, по пътя си срещам приятели и познати. Споделям им случилото се, те се възмущават от теб, възмущават се от мен, а накрая и от двама ни заедно. Забравям те, поглеждам към звездите и осъзнавам какъв егоист съм. Казвам, че живота не струва, а аз съм само прашинка от него. Разочарован съм от себе си, става тъмно, а в далечината виждам светлина. Запътвам се към нея и виждам същите въпроси. Пак съм в своя затвор. Казват, че истината ще ни освободи, искам да я приема, искам да я прегърна. Но истината ме убива, кошмарите ме убиват, разговорите ме убиват. Не искам да умирам, но искам да съм свободен. Не искам да те виждам, но искам да те докосвам. Не искам да съм сам, но искам да съм обичан.

Съжалявам, че те убих и сега убивам и себе си. Но както се пее в една песен: “Видях нещо в очите ти... и го искам за себе си”.